— Сигурно се намират и на нос Добра надежда, но според мен там ще бъдат баснословно скъпи. В Рио де Жанейро ми се вижда много по-евтино — заувърта Ричард.

— Не ми отговори на въпроса. Много си потаен, приятелю. Кажи, инак няма да ти ги купя.

— Ще ги купите, и още как — грейна в усмивка Ричард, — но нямам нищо против и да ви кажа. — Той погледна отвъд залива, към северните баири, обрасли с непроходима гора. — По време на това безкрайно пътуване често съм се питал какво ще правя, щом веднъж пристигнем в Ботаническия залив. Малцина от каторжниците умеят да вършат нещо — непрекъснато слушаме какво си говорят флотските офицери, особено откакто сме в Рио и те непрекъснато си ходят на гости. Онзи дребосък, лейтенант Ралф Кларк, не млъква, бърбори като латерна. Вечно се оплаква, че на квартердека на „Дружба“ не изтрезнявали, или се разтапя Да разказва за жена си и синчето си, но от време на време се изтървава да каже и нещо полезно. — Ричард си пое въздух. — Но както и да е, стига сме одумвали младшите флотски лейтенанти. Та да си дойда на думата — сред нас, каторжниците, почти не се срещат хора, които умеят да вършат нещо. Виж, мен ме бива за едно друго и смятам, че някои от уменията ми ще влязат в употреба — след като пристигнем, сигурно ще се наложи да отсечем и да набичим доста дървета. Умея да точа триони. И по-важното, да им оправям зъбците, което си е рядък занаят. Братовчед ми Джеймс сигурно е натоварил на някой от корабите сандъчето ми с инструментите, но може и да не е успял. Тогава вече няма да се оправя без шмиргелова прах и туткал. Флотилията все има пили, но ако и с инструменти е снабдена така, както с хранителни продукти, едва ли някой се е сетил за шмиргелова прах и рибено лепило. А и новината за патроните за кремъклийките не ме обнадежди особено. Какво според тях ще правим, ако диваците в Нов Южен Уелс са кръвожадни като мохиканите и вземат да ни обсадят?

— Уместен въпрос — рече угрижен Стивън Донован. — А за какво са ти, Ричард, шмиргеловата прах и рибеният туткал?

— Сам си правя шкурката и по-ситните пили.

— А обикновени пили трябват ли ти, в случай че флотилията не се е запасила и с тях?

— Да, но не мога да заделя повече пари, а не искам да злоупотребявам с щедростта ви. Все пак се надявам да си намеря сандъчето с инструментите.

— По-лесно ще изстискам от камък кръв, отколкото ще науча нещо от теб — усмихна се господин Донован. — Някой ден обаче ще знам всичко.

— Не си заслужава. Но все пак благодаря.

— Винаги на твое разположение, Ричард! Ако не се беше наложило да търся под дърво и камък тия твои церове, изобщо нямаше да разгледам Рио, а в него има наистина забележителни неща. И аз като Джонстън и Шарп щях да вися по кафенетата, да се тъпча с мазни хлебчета, да се наливам с ром и портвайн и да правя мили очи на чиновниците португалци с надеждата да изврънкам някое и друго сувенирче.

След тия думи той заслиза, като си свирукаше весело, по стълбата така, сякаш го е правил най-малко десет хиляди пъти.

Последната неделя в Рио преподобният Ричард Джонсън, свещеник на експедицията, известен с донякъде методистките си възгледи за англиканската църква, прочете проповед и отслужи службата на „Александър“ под съпровода на нахалните католишки черковни камбани, огласили със звънтежа си целия град. Палубите бяха разчистени, сигурен знак, че всеки момент корабите ще отплават.

На четвърти септември се заеха с трудната задача да изкарат единайсетте кораба от осеяното с островчета пристанище на Рио де Жанейро и на пети се справиха. Бяха стояли на котва цял месец, който щяха да запомнят с портокалите и илюминациите. Форт Санта Крус и „Сириус“ надминаха себе си, като се поздравиха с двайсет и един топовни изстрела. Вече беше наложена дажбата от литър и половина вода за пиене на ден, вероятно знак, че губернаторът споделя мнението на корабните лекари за качествата на водата в Рио.

На свечеряване сушата вече не се виждаше; флотилията се понесе напред, за да поеме курс на изток с надеждата да измине бързо пет хиляди и тристате километра, делящи я от нос Добра надежда. От тук нататък й предстоеше да плава на изток и на юг, в морета, в които макар и да бяха описани върху картите чак до нос Добра надежда, почти нямаше плавателни съдове. До тук бяха срещнали съвсем случайно португалски търговски кораб, от тук нататък обаче нямаше да видят жива душа, докато не наближат нос Добра надежда и пътя за Източна Индия.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги