— Тогава смятам да подаря младия Макгрегър на каторжниците — за Коледа. Никой от тях си няма куче — рече Шарп.
Всички на квартердека отсъдиха, че добре се е сетил и си заслужава да го полеят със следобедния коктейл от портвайн и ром.
На Бъдни вечер двамата флотски офицери слязоха веднага след вечерята в затвора, Шарп носеше невръстния Макгрегър. И двамата бяха мъртво пияни, макар че по празниците това не бе кой знае какво събитие. След вечеря офицерите и началниците по всички кораби бяха добре почерпени, изключение правеше само „Дружба“, където Ралф Кларк караше на лимонада, понеже бе спазарил рома с дърводелците — да му измайсторят писалища, и с каторжниците, които, да му шият какво ли не, като се почне от ризи и се свърши с ръкавици.
Решиха да видят на кого ще се падне Макгрегър с три колоди карти — при когото отидеха асата кари, щеше да участва в жребия. Сред възгласи и дюдюкане тримата късметлии показаха асата кари. Тогава Шарп, който се беше разположил на масата, поиска три клечки, макар да беше толкова пиян, че се наложи не той, а Джонстън да ги скрие самодоволно в дланта си.
— Печели онзи, който изтегли дългата! — оповести с вик Шарп.
Тя се падна на Джоуи Лонг, който се разрида от щастие.
— Дългата се падна на Лонг63! — изкиска се развеселен Шарп и се търкулна от масата, та се наложи Ричард и Уил да му помагат внимателно да се изправи, а Джоуи гушна дърпащото се кутре и го обсипа с целувки.
— Ще го държим при майка му, докато стигнем Ботаническия залив — рече, пелтечейки, Джонстън. — А щом слезем на сушата, Макгрегър е твой.
„Бог не можеше да е по-милостив — помисли си Ричард, докато се унасяше след рома в сладък сън. За разлика от друг път, не изгаряше от желание да се качва на палубата. — Всевишният помогна на един от подопечните ми да не е толкова зависим от мен. Дано и другите извадят такъв късмет. Щом напуснем този тесен зандан, ще ни бъде много по-трудно да останем заедно и да се държим един за друг.“
Увеличиха скоростта и до края на декември изминаваха по двеста и деветдесет километра на ден, времето бе възможно най-лошото — бурно море, шквалове, ураганни ветрове, които южно от четирийсет и третия градус наистина тътнеха и фучаха.
1788 година настъпи пак в лошо време, с насрещен вятър, новогодишните щормове брулеха носа на кораба, който пъплеше малко по малко към четирийсет и четвъртия градус. После излезе лек попътен ветрец, благодарение на който трите кораба препуснаха с триста и шест километра на ден. Предстоеше им всеки момент да излязат при южните носове на залива Ван Димен, затова и лейтенант Шортланд даде знак за всеки случай да привържат котвите за въжетата. Вятърът се усили, фортриселът на предната стенга на „Дружба“ се прекърши и направи платното на парцал, въпреки това обаче никъде не се виждаше суша.
На четвърти януари, притеснен да не се натъкнат на рифове и на неотбелязани върху картата скали, Шортланд заповяда корабите да спрат. На другата заран екна дългоочакваният вик: „Суша!“ Най-сетне! Най-южната точка на Нов Южен Уелс! Огромен зъбер.
След като заобиколиха югоизточния нос, смениха рязко курса от източен на северен — североизточен; последните хиляда и шестстотин километра до Ботаническия залив се бяха оказали най-мъчителните през цялото пътуване — целта бе тъй близо и същевременно толкова далеч! Вятърът беше насрещен, теченията бяха насрещни, всичко сякаш беше срещу тях. Имаше дни, когато трите кораба се озоваваха доста километри по на юг, отколкото предния ден, друг път обаче от немай-къде правеха дълги принудителни престои и маневрираха сякаш безкрайно. А понякога, както се изразяваха моряците, ветровете си бяха „ужасно коравосърдечни“. Една нощ платното върху щага на гротмачтата на „Дружба“ се прокъса, на сутринта пък падна горният фал. Случваше се и да допъплят някак до трийсет и девет градуса южна ширина колкото после отново да се върнат на четирийсет и два градуса. Платното на щага върху гротмачтата на „Дружба“ се цепна и увисна — петото платно, което корабът губеше от Кейптаун насам. Бореха се как ли не да напреднат поне мъничко.
Каторжниците не бяха посърнали чак толкова, както щурманите, задето почти не се придвижват, затова пък се бяха умърлушили от липсата на храна, която да става за ядене. От време на време зърваха Нов Южен Уелс, който обаче бе далеч и те не можеха да видят какво точно представлява. За късмет точно тогава се появи още нещо ново, по което се захласнаха като малки деца: безброй тюлени, които взеха да палуват и да си играят около корабите и които наподобяваха същински клоуни — ту прибираха крачка до гърдите си и се носеха по гръб върху водата, ту се гмуркаха, въртяха се като пумпали, стрелкаха се напред-назад и вдигаха оглушителна врява. Весели, невероятни създания! И там, където бяха те, имаше и цели пасажи риба. В храната отново се появи рибената чорба.
