Докато се разхождаше, Ричард случайно погледна към каторжничките и що да види: над пищна черна шапка се поклащаха няколко алени щраусови пера. Той спря като вцепенен. Лизи Лак! Бяха заточили, и нея тук заедно с толкова любимата й шапка, която въпреки дългото пътешествие си изглеждаше като нова. Но Лизи сигурно й бе треперила и се бе грижила за нея повече, отколкото за самата себе си. Сега не му беше времето Ричард да ходи при жената — и това щеше да стане. Предостатъчно му беше да знае, че тя е тук.
На другата заран отново ги събраха под строй — в проливния дъжд! — колкото да им съобщят, че губернаторът бил помилвал Лъвъл и Хол и щял само ги изсели, все още обаче не бил решил къде. Въпреки това, допълни застрашително лейтенант Джордж Джонстън, негово превъзходителство губернаторът обмислял не на шега да откара всички непокорни в Нова Зеландия и да ги стовари на брега — да ги изядат канибалите. Само да се освободи „Бдителност“ и тогава щели да видят, затова да си налягали парцалите! Междувременно крадците, определени за изселване, щели да бъдат оковани и пратени на гола скала край залива, вече известна като скалата „Празния стомах“, където да карат на четвъртинка дажба и на гола водица. Но нито скалата „Празния стомах“, нито бесилото и заканите за людоедски пирове не спряха отчаяните хора да крадат храна.
Ако каторжниците бяха насочили вниманието си към всичко, което става за ядене, морските пехотинци предпочитаха да плячкосват ром и жени — за това им се полагаха петдесет, сто или сто и петдесет камшика на голо, но с пехотинците биячът никога не се престараваше, както с каторжниците — съвсем разбираемо. Това, че пехотинците се бяха насочили към пиенето и секса, се обясняваше с простичкия факт, че те не се лишаваха от храна — колкото и строг да беше надзорът при разпределянето на дажбите, пехотинците пак получаваха повечко, отколкото каторжниците — отново съвсем разбираемо.
За капак и туземците ставаха все по-дръзки, напоследък се престрашаваха да задигат риба, лопати, белове и оскъдните количества зеленчук, оцелял на плодородния остров източно от залива, където голямото стопанство на губернатора вече бе в строеж с надеждата, че до септември почвата ще е достатъчно обработена, та на нея да отглеждат пшеница, ако това изобщо беше възможно. Неколцина мъже отидоха в залива зад остров Градина да насекат тръстика за покриви и за пръв път бяха нападнати от диваците. Бяха ранили едного, после пък пак на същото място двамина намериха смъртта си. При оглед на потока чак до мочурливия му извор бяха открити няколко мъртви, вече разложени големи гущера, знак, че туземците не са чак толкова глупави и знаят как да отровят водата.
Селището неминуемо се разрастваше и на пехотинците им ставаше все по-трудно да го охраняват. Установиха, че от едно дърво, класифицирано от сър Джоузеф Банкс като
Губернаторът Филип отиде да проучи друг залив на север, наречен Начупения залив, но се върна, увесил нос — бил подходящ за пристанище, понеже бил закътан, но инак там нямало земя, която да става за обработване. Негово превъзходителство имаше всички основания да е умърлушен. Подведен от Вътрешното министерство, ръководителят на експедицията си бе въобразявал блажено, че реколтата сама ще си расте — само да я береш, че ще има колкото щеш дървен материал за всичко, което ти хрумне, че добитъкът сам ще си се множи на воля и до година Нов Южен Уелс ще се оправя без чужда помощ. Затова и Вътрешното министерство, Адмиралтейството и главният доставчик бяха пропуснали да подсигурят флотилията с провизии за три години напред. Запасите щяха да им стигнат най-много за година, което означаваше, че първият товарен кораб, който трябваше да пристигне, ще закъснее. А как мъжете — пък и жените — да работят на гладен стомах?
Двата месеца, които прекараха в Сидни — така нарекоха залива, където бяха хвърлили котва, ги убедиха, че това място е сурово, безразлично и безмилостно жестоко. Тази земя им се струваше могъща и чужда, тя сякаш не търпеше промени и тук човек криво-ляво щеше да преживее, но никога — да преуспее. Туземците, които в очите на англичаните си живееха в първобитния строй, показваха много точно какво им вещае Нов Южен Уелс: несрети и запустение.
