Слънцето беше залязло зад западния край на залива, златистата светлина хвърляше дълги сенки, Стивън Донован продължаваше да седи, замислен за приумиците на сърцето човешко. О, да, Ричард наистина беше прав. Любовта идваше, без да пита, и понякога си беше нежелана гостенка. Ричард се опитваше да се презастрахова срещу нея, като се ожени за жена, която му бе като сестра — от съжаление и за да й помага.
— Ожениш ли се сега за Лизи Лок, после няма да можеш да се ожениш за друга — рече той накрая. — А един ден това може да стане много важно.
— Значи ме съветвате да не го правя.
— Да.
— Ще си помисля — каза Ричард и се изправи на крака.
В понеделник сутрин Ричард си издейства от майор Рос разрешение да се види с преподобния Джонсън и да го помоли да иде при Елизабет Лок, каторжничка от женския лагер, на която може би ще предложи брак.
Преподобният Джонсън тъкмо беше навършил трийсет, бе кръглолик, с месести устни и приличаше малко на жена, бе облечен, както приляга на свещеник, с бяла колосана якичка и черно расо отгоре, което поприкриваше шкембенцето му — отчето със сигурност не искаше да изглежда добре охранен в това място, където върлуваше глад. Във воднистите очи пламтеше жар, която братовчедът Джеймс — свещеникът, наричаше йезуитско-месианска, а в Нов Южен Уелс господин Джонсън беше намерил своето призвание: да повдига духа, да се грижи за болните и осиротелите, да управлява църквата си както сметне за добре и да бъде тачен като благодетел на човечеството. Водеше се от най-благородни подбуди, но инак беше повърхностен и непрозорлив и проявяваше състрадание единствено към безпомощните. Смяташе каторжниците за пропаднало племе, което почти не заслужава да го спасяваш — ако не са пропаднали, защо тогава са заточени на другия край на света?
Щом научи, че първият братовчед на Ричард е енорийски свещеник на черквата „Свети Яков“ в Бристъл и се убеди, че Морган е образован, възпитан и очевидно искрен, господин Джонсън му издаде пропуск и за всеки случай си записа, че на следващата неделна служба Ричард може би ще се венчае за Елизабет Лок. На отчето му се искаше всички каторжници да видят колко успешна е неговата политика.
Веднага след заник слънце Ричард отиде от навеса право в женския лагер, представи на постовия пропуска и попита къде да намери Елизабет Лок. Постовият нямаше представа, добре, че една жена, която носеше вода, ги чу, та да го упъти. Застанал пред палатката, Ричард се запита как ли се чука тук? Излезе от положението, като прокара нокът по спуснатия брезент на входа.
— Влизай, ако си красив! — провикна се женски глас.
Ричард бутна брезента и влезе в спално помещение под платнището, в което десетина жени сигурно щяха да се вместят, така че да им е удобно, но в което бяха наблъскани цели двайсет. Покрай двете дълги стени на палатката плътно един до друг бяха наслагани двойни нарове, а тясната пътека между тях беше задръстена с какво ли не, като се почне от кутия за шапка и се стигне до котка, която кърмеше шестте си котенца. Обитателките на палатката бяха хапнали от общия казан навън край огъня и сега се събличаха по леглата. Всичките бяха само кожа и кости, живи да ги оплачеш! Лизи беше на нара, до който се мъдреше кутията за шапки! А къде другаде!
Беше настанала гробовна тишина; деветнайсет чифта кръгли очи оглеждаха Ричард от глава до пети, докато той прескачаше багажите, за да се добере някак до кутията за шапки и задрямалата Лизи Лок.
— Спиш ли вече, Лизи? — попита той през усмивка.
Тя отвори рязко очи, погледна невярващо любимото лице.
— Ричард! О, Ричард, любов моя!
Жената скочи от нара и увисна на врата на Ричард — трепереше и ридаеше неудържимо.
— Не плачи, Лизи! — рече й той тихичко, когато тя се поуспокои. — Ела да поговорим.
Под погледите на всички я поведе навън, както я бе прегърнал през кръста.
— Де да имах и половината от твоя късмет, Лизи — подметна една от жените, не беше в първа младост.
— Аз ще се задоволя и с четвъртината — рече жената на нара до нея — вече в напреднала бременност.
Ричард и Лизи отидоха при морето, край временната фурна и намериха купчина камъни, за да приседнат. Лизи се беше вкопчила Ричард, сякаш животът й зависеше от това.
— Как беше, след като заминахме? — попита той.
— Доста време бях в Глостър, после ме прехвърлиха в Лондон, в Нюгейтския затвор — отвърна тя разтреперана.
Застудяваше се, а Лизи беше облечена в тънки, опърпани стари дрехи.
Ричард свали платнената си куртка и я заметна, взрян в нея — беше съвсем изпосталяла. Уж беше на трийсет и две години, а изглеждаше на четирийсет и две, затова пък в приличните на мъниста черни очи още проблясваше живот. Беше очаквал, че когато Лизи го прегърне, той ще изпита любов и дори желание — нищо подобно! Държеше на нея, съжаляваше я. Но толкоз.
— Разкажи ми всичко от игла до конец — помоли я Ричард. — Искам да знам.
