— Пак добре, че не останах дълго в Лондон — занданът там е истински ад. Натовариха ни на „Лейди Пенрин“, на кораба бяхме само ние, нямаше мъже каторжници или морски пехотинци. Наблъскаха ни като сардели — точно както и тук, в палатките. Някои жени бяха заедно с децата си. Други бяха трудни и родиха в морето. Повечето пеленачета и деца измряха, майките нямаха мляко и не можеха да ги кърмят. Приятелката ми Ан си изгуби момченцето. Някои пък заченаха по време на плаването и сега чакат деца. — Тя се вкопчи в ръката му и я разтресе. — Представяш ли си, Ричард? Не ни дадоха парцали за мензиса, та се наложи да си разкъсваме дрехите — дрипи като ей тези тук. Всичкият багаж, с който се качихме на кораба, отиде в отсека — за тук. В Рио де Жанейро губернаторът ни прати сто конопени чувала за хляб, да сме се обличали в тях, понеже женските дрехи така и не били пристигнали в Портсмут и корабите потеглили без тях. По-добре да ни беше отпуснал няколко топа от най-евтиния плат, игли, конци и ножици — отбеляза горчиво Лизи. — Нямаше как да използваме чувалите и за парцали. Когато взехме да крадем ризите на моряците — да има какво да си подложим, ни скъсваха от бой с камшика, отрязваха ни косите и ни обръсваха до кожа главите. Който понечеше да възроптае, му запушваха устата. Най-тежкото наказание, което ни налагаха, бе да ни съблекат чисто голи и да ни натикат в бъчва, така че да стърчат само главата, краката и ръцете. Перяхме парцалите, докато това беше възможно, но от солената вода кръвта се пресича. Изкарах някое и друго петаче, като шиех и кърпех на корабния лекар и на офицерите, но много от момичетата бяха бедни, нямаха си нищо, затова деляхме спечеленото с тях. — Уж беше заметната с куртката, а пак трепереше като листо. — Но това — пак иди-дойди! — процеди Лизи през зъби. — Всички мъже на „Лейди Пенрин“ ни гледаха и ни говореха така, сякаш сме леки жени — независимо дали сме или не сме такива, а повечето не бяхме. Все едно смятаха, че не можем да им предложим нищо друго, освен оная си работа.
— Така мислят мнозина мъже — каза Ричард, усетил как на гърлото му засяда буца.
— Потъпкаха гордостта ни. Щом пристигнахме тук, ни раздадоха дрипи, върнаха ни и дрехите, натоварени в отсека — на онези, които си имаха дрехи. Дадоха ми и моята кутия за шапки — не е ли прекрасно! — възкликна тя с блеснали очи. — Когато дойде ред на Ан Смит, Милър от интендантството я измери от глава до пети и отсече, че каквото и да облечала, пак щяла да си остане голтачка — а тя, клетата, си няма никакви дрехи, много бедна е. Въпреки това запокити дрипите върху палубата, избърса си краката о тях и му рече на онзи никаквец да си задържал скапаните дрехи. Тя щяла да носи каквото има, но няма да позволи да я унижава.
— Ан Смит — повтори Ричард, разкъсван от гняв, мъка, срам. — Малко след това тя избяга.
— Да, и оттогава ни вест, ни кост от нея. Зарече се, че ще се вдигне и ще се махне. След ужасите, които е изживяла с англичаните на „Лейди Пенрин“, вече не се плашела и от най-свирепите чудовища и туземци. Каквото и да й сторят, тя нямало да преклони глава. Когато и някои други отказваха да се подчинят, ги унижаваха и тормозеха по най-долен начин. Тъкмо след като се качихме на кораба, капитан Севър се закани да заповяда да набият с камшика Мери Гамбъл, тя обаче му изсъска да й целунел оная работа, понеже всъщност искал не да я бие с камшици, а да я чука. — Лизи въздъхна и се сгуши в куртката. — Така че и ние си имахме своите малки победи и те ни крепяха. Нали сме си ячки, все ние, жените, събаряхме преградата и се прехвърляхме при моряците, понеже бяхме зажаднели за мъжка ласка! Мъжете — светена вода ненапита, нито веднъж не дойдоха при нас. Но както и да е. Било, каквото било, сега вече усещам под нозете си твърда почва и ти, Ричард, любов моя, си тук. Молих се само за това, за нищо друго.
— А теб мъжете закачаха ли те, Лизи?
— А, не. Нито съм хубава, нито съм в първа младост, пък и почна ли да слабея, най-напред ми отива онова, с което никога не съм могла да се похваля — гърдите. Мъжете се навъртаха около по-едричките момичета, то всъщност и мъже нямаше много — само моряците. Не съм общувала с никого освен с Ан.
— С Ан Смит ли?
— Не, с Ан Колпитс. Спи до мен на нара. Същата, която си изгуби невръстното момченце, докато пътувахме с кораба.
Вече се мръкваше. Беше време да тръгват. Защо ли изобщо се случваше всичко това? Какво, дявол го взел, бяха извършили тези клети същества, за да заслужат такова презрение? И унижение? Такава ужасна участ. Защо потъпкваха гордостта им? Защо им даваха да обличат чували? Къде му е бил умът на доставчика, та да забрави, че жените кървят и трябва да разполагат с парцали? На Ричард му идеше да се свре някъде и да умре.
