— За ставане — става, но е много бавно. Пък и трионите са боклук. Всъщност всичко си е боклук. — Върху лицето на Ричард падна сянка. — Ето как разбирам какво мисли Англия за нас. Снабдила е боклуците си с боклук. Драгата родина ни е отрязала всяка възможност да успеем. Но покрай това такива като мен стават още по-решени да не се дават.
Донован се изправи.
— Обещай ми нещо — рече той, докато си слагаше шапката?
Ричард бе силно разочарован, но се постара да не се издава.
— Добре — рече той.
— Трябва да отида до едно място, ще се върна след час. Чакай ме тук.
— Дадено, но през това време ще отскоча да се преоблека. Заврях в тия официални дрехи.
Ричард се върна преди Донован, беше облечен както повечето заточеници през двата месеца, откакто бяха пристигнали в залива Сидни: с платнени панталони, срязани малко под коленете, боси нозе и карирана ленена риза, толкова избеляла, че квадратчетата почти се бяха слели. Когато се появи, Донован също бе облечен в по-простички дрехи и едвам носеше тежка кошница с портокали от Рио.
— Някои нещица, които сигурно ще ти влязат в работа — рече той и стовари тежко коша на земята.
Ричард пребледня като платно.
— Господин Донован, не мога да взимам имущество на „Сириус“!
— Това изобщо не е имущество на кораба… всъщност, имущество е, но всичко е взето напълно законно, е, почти всичко — възрази невъзмутимо Донован. — Защо да си кривя душата, задигнах малко от кресона на капитан Хънтър — отглежда го върху наквасена с вода марля. Дай да му хапнем, ще остане предостатъчно, за да занесеш и на другарите си. Не се притеснявай от пехотинците, няма да те закачат, защото ще те изпратя и сам ще пренеса коша. Нося ти малц, взех го от нашето интендантство, още една моряшка шапка, хубаво, здраво влакно за въдица, кукички, парче корк за плувки и старо олово за тежести. Но кошът е толкова тежък — допълни той, докато се наместваше на земята, — главно заради книгите. Представяш ли си, някои от пехотинците, качили се в Портсмут, после са слезли от кораба и са си зарязали книгите! Божичко! Готово! — Донован вдигна малко гърне. — Имаме масло за хлебчетата, съвсем пресни са, месени са днес сутринта. И делва бира.
Единствената друга храна в живота на Ричард, която можеше да се сравнява с тази, бе храната, която Донован им беше донесъл в Тенерифе, след като бяха напълнили каците с вода, но дори тя бледнееше пред вкуса на кресона — зелен! — който той излапа, докато другият мъж го гледаше. Беше му преотстъпил целия кресон и маслото и почти всички хлебчета.
— Писа ли на вашите, Ричард? — попита го след това.
Ричард отпи с наслада от бирата.
— Нямам нито време, нито желание — отвърна той. — Нов Южен Уелс не ми харесва. Не харесва на никого. Нека първо намеря нещо наистина весело, с което да се похваля, и чак тогава ще седна да пиша.
— Е, имаш още малко време. „Скарбъро“, „Лейди Пенрин“ и „Шарлот“ ще отплават през май, но първо ще минат през Кате да натоварят чай. Доколкото разбрах, в средата на юли ще потеглят и „Александър“, „Дружба“, „Принцът на Уелс“ и „Бороудейл“, ще пратиш писмото по някой от тях. „Фишбърн“ и „Златната дъбрава“ ще останат тук, докато построите сгради, където крадците да не могат да проникват и където да бъдат складирани ромът, виното, тъмната бира и дори медицинският спирт.
— Ами „Сириус“? Доколкото разбрах, настояват корабът час по-скоро да се върне във флотата.
Донован се свъси.
— На губернатора не му се ще да го пуска, докато не се увери, че селището тук ще го бъде. То оставаше да задържи само „Бдителност“ — все пак си е на трийсет години и е тесен като кутийка, не е за разправяне. Но капитан Хънтър не е особено доволен. И той като майор Рос е на мнение, че с цялото това начинание само се пилеят парите и времето на Англия.
Ричард гаврътна и последната глътка бира.
— Това се казва гощавка! Не знам как да ви благодаря. И се радвам, че ще поостанете още. — Той се смръщи и тръсна глава. — Вече не мога да изпия и една бира — веднага ми се завива свят.
— Легни и подремни. Има много време до довечера.
