Горката Лизи! Не беше млада, не бе и хубава, че да привлече заситеното мъжко око — а моряците сигурно си бяха отживели! И какво ли я чакаше тук, на това място, където единствената разлика с „Лейди Пенрин“ бе, че земята не се движи? „Не я обичам — призна си наум Ричард — и Бог ми е свидетел, че не я желая, но все пак е по силите ми да й дам някакво положение сред старите приятели. Стивън може и да смята, че се правя на Дядо Боже и гледам отвисоко на бедната жена, но това изобщо не е така. Правя го, защото й мисля доброто, макар и да не знам дали наистина е за добро. Единственото, което знам, е, че съм й задължен. Тя се грижеше за мен.“
— Лизи — рече й накрая, — готова ли си пак да се споразумеем, както в Глостър? Аз да те закрилям, а ти да се грижиш за мен и за момчетата?
— О, да — възкликна тя с грейнало лице.
— Това означава да се омъжиш за мен, понеже друг начин няма.
Жената се подвоуми.
— Обичаш ли ме, Ричард? — попита.
Той също се поколеба.
— В известен смисъл — да — отвърна Ричард бавно. — В известен смисъл. Но ако питаш дали те обичам така, както един съпруг обича жената на живота си, отговорът по-скоро е не.
Лизи никога не си беше правила илюзии, че го вълнува, и смяташе Ричард за достоен човек, понеже не го криеше. След като бяха слезли от кораба, го бе търсила напразно сред мъжете, които се тълпяха в женския лагер, и бе надавала ухо да чуе дали някое от момичетата няма да се похвали на всеослушание, че е спало с Ричард Морган. Нищо. Така Лизи бе решила, че той не е сред каторжниците, изселени в Ботаническия залив. А той бил тук! И сега й предлагаше брак! Но не защото я обичаше или я желаеше. А просто бе опрял до нея — да се грижи за него. Дали я съжаляваше? Не, Лизи не би го понесла! Виж, щеше да го понесе, че Ричард иска да бъдат заедно, та тя да му помага.
— Да, ще се омъжа за теб — отвърна накрая жената, — но при някои условия.
— Какви?
— Хората да не знаят какви точно са отношенията ни. Това тук не е затворът в Глостър и няма да допусна мъжете да си мислят, че… че съм закъсала за нещо.
— Моите момчета няма да те докоснат и с пръст — увери я той. Камък му падна от сърцето. — Познаваш ги. Повечето са ни стари приятели, останалите дойдоха в затвора малко преди да ни натоварят на „Церера“.
— Бил Уайтинг ли? И Джими Прайс? Джоуи Лонг?
— Да, виж, Айк Роджърс и Уили Уилтън вече не са сред нас. Умряха.
И така, на трийсети март 1788 година Ричард Морган се венча за Елизабет Лок. Смаян и възторжен, Бил Уайтинг стоеше до него като кум, кума пък беше Ан Колпитс.
Докато се подписваше в регистъра на свещеника, Ричард с ужас установи, че почти е забравил да пише.
Преподобният Джонсън дори и не криеше чувствата си за този съюз, те се бяха изписали върху лицето му: според него Ричард си взимаше жена, която изобщо не е за него. Лизи се бе появила в премяна, която пазеше още от времето, преди да я тикнат в Глостърския затвор — богато нагъната от кръста надолу лъскава рокля на черни и алени басти, боа от червени пера около врата, черни велурени обувки на високи токове и с катарамки, обсипани с лъскави като диаманти камъчета, бели чорапи с черни багети, чантичка от алена дантела и прословутата шапка, дар от господин Джеймс Тисълтуейт. Приличаше на блудница, опитваща да се изкара почтена жена.
Ни в клин, ни в ръкав на Ричард му се прииска неудържимо да наранява, той се наведе и долепи устни до ухото на преподобния.
— Не се притеснявайте толкова, де — изшушука той и смигна през рамото на отчето на Стивън Донован. — Просто се сдобивам със слугиня. Много хитро го измислихте, достопочтени ми господине. Щом веднъж се ожениш за тях, няма къде да ти бягат.
Свещеникът се дръпна назад толкова рязко, че настъпи жена си по крака — тя изписка, а отчето взе да й се извинява и така, криво-ляво, се измъкна от неловкото положение, без да подронва кой знае колко достойнството си.
— Двойка за чудо и приказ — подметна Донован зад гърбовете им, когато те си тръгнаха. — Трудят се еднакво усърдно в името Божие. — Сетне извърна засмени очи към Лизи, грабна я в обятията си и я нацелува. — Аз, госпожо Морган, съм Стивън Донован, кадърен моряк от „Сириус“ — представи се той и се поклони доземи, като свали с широко движение официалната си триъгълна шапка. — Пожелавам ви целия свят.
След това стисна с все сила ръката на Ричард.
— Няма да има сватбена гощавка — рече младоженецът, — но ще се радваме, господин Донован, ако дойдете с нас.
— Благодаря за поканата, ала не мога, след един час ми започва вахтата. Имам за вас малко подаръче — добави той и пъхна в ръката на Ричард пакет, след което си тръгна, както пращаше въздушни целувки на няколкото зяпнали го жени.
В пакета имаше антимоново масло и копринен шал — ален на цвят и с гъсти ресни.
— Как е разбрал, че обичам червеното? — измърка Лизи.
— Как е разбрал ли? — прихна Ричард и поклати глава. — Той, Лизи, вижда и през железни врати, но можеш да му имаш доверие.
