Двата лагера стояха на двата противоположни полюса, не се разбираха и в поведението си не се ръководеха от здравия разум. На каторжниците им бе дошло до гуша от молбите на губернатора да се отнасяли с туземците много внимателно и те вече ненавиждаха тия лениви диваци, още повече че тях не ги заплашваха никакви наказания, дори и да задигнеха риба, зеленчуци или инструменти. За капак губернаторът вечно набеждаваше каторжниците за нападенията и убийствата. Филип отсъждаше, че няма начин да не са направили нещо, за да предизвикат местните хора. Колкото и да се кълняха заточениците, че нямат пръст в тия набези, имаха чувството, че губернаторът е готов да се съюзи и със сатаната, понеже ги смята за по-низша форма на живот и от туземците. Не дай си Боже пък наистина да направят нещо! През онези първи месеци в залива Сидни се създадоха отношения, които щяха да се запазят далеч в бъдещето.
Зимата беше студена, но не и непоносима — тук човек не можеше да умре от премръзване. Стига да получаваха прилична храна, колонистите сигурно нямаше да треперят като листо. От храната ти става топло. Имаше и колиби с огнища, иззидани от нескрепени с хоросан късове пясъчник, но пожарите ги изпепеляваха до основи толкова често, че губернаторът издаде заповед: в никакъв случай да не се правят огнища, освен ако къщата не е от тухли и камък. Изгоря и ковачницата, добре поне, че успяха да спасят духалата и инструментите, след това обаче стана повече от очевидно, че сред първите масивни сгради, които ще изградят, трябва да е и новата ковачница. Както и фурните, общата за лагера и втората, където месеха хляб за „Сириус“ и „Бдителност“.
Нед Пю от Глостърския затвор дойде да се види със старите си съкилийници. Качили го на „Дружба“ заедно с жена му Бес Паркър и с невръстната им дъщеричка, която тъкмо била навършила две годинки, когато пристигнали в Нов Южен Уелс. Ала след някакви си три седмици Бес и детето се споминали от дизентерия. Нед бил толкова неутешим, че Хана Смит, каторжничка, сприятелила се с Бес между Рио де Жанейро и Кейптаун, го взела под крилото си. Имала син на година и половина, който починал в залива Сидни на шести юни. Девет дена по-късно те двамата с Нед Пю се венчали. Ако не се брояло това, че не си дояждали, си живеели честито. Нед беше дърводелец и не се плашеше от работа. Скоро щяло да им се роди дете и този път родителите били решили да правят, да струват, но да го опазят.
Мейзи Хардинг, веселячката, обслужвала на драго сърце мъжете в Глостърския затвор, не беше сред изселените, въпреки че смъртната й присъда била заменена с четиринайсет години заточение — никой не знаеше какво е станало с нея. Виж, Бети Мейсън бе слязла от „Дружба“ отново бременна от своя тъмничар. Малко след Кейптаун синчето й издъхнало в открито море и това заедно с тъгата по тъмничаря Джони съвсем бе подкопало способността й да мисли — тя се беше озлобила и бе сред жените, които често отнасяха камшика, задето крадат ризите на мъжете. Лизи Морган обаче разправяше наляво и надясно, че Бети Мейсън изобщо не била крадла — топяла я друга каторжничка, която всъщност задигала ризите.
Ако не се броеше неутолимият град, всичко в колибата на Ричард вървеше чудесно. Поне половината мъже познаваха много добре Лизи и я приемаха като сестра, завърнала се в родното гнездо. Единственият, когото тя не успя да плени, бе Тафи Едмъндс, който от ден на ден ставаше все по-заклет женомразец. Отказваше Лизи да се грижи за него, сам се переше и кърпеше и живваше само в неделя вечер, когато групата си кладеше огън до нивичката със зеленчуците и той можеше да пее колкото му сърце иска заедно с Ричард и да допълва баритона му.
Ричард и Лизи си имаха своя стаичка, достроена към първоначалната колиба, макар че и в най-мразовитите нощи спяха отделно. Понякога Лизи сън не я ловеше и тя си мислеше дали да не опита някаква близост с мъжа си, но все не се престрашаваше. Опасяваше се той да не я отпрати, предпочиташе да не проверява температурата на чувствата и нагоните му. Мъжете уж не издържаха на полови лишения, ала сред десетимата мъже в колибата трима преспокойно се лишаваха от женска ласка: Джоуи Лонг, Тафи Едмъндс и нейният Ричард. От жените, с които ходеше да пере, Лизи знаеше, че Джоуи, Тафи и Ричард не правят изключение — явно някои мъже си падаха по мъже, тук-там обаче се срещаха и такива, предпочели да живеят като отшелници и избягващи сексуална ласка от всякакъв вид. Лизи подозираше, че Ричард дори не посяга да се задоволява сам. И да посягаше, го правеше изключително тихо и без да мърда. Затова и тя се страхуваше, страхуваше се до смърт да опитва каквото и да било — ами ако я отпрати!
