— Не ми се говореше за неща, останали в миналото, господин Донован — отвърна той, без да крие радостта си, изписала се върху лицето му. — Сега вече официално се водя майстор оръжейник и на драго сърце ще го обсъдя с вас.
Някъде около час Донован не пророни и дума — задоволяваше се да наблюдава с грейнали очи как Ричард изпълнява първата възложена му задача — да поправи два пищова, собственост на майора. Какво удоволствие бе да гледаш един добър майстор, който си обича работата! Яките сигурни ръце докосваха нежно оръжието, смазваха го с пръчка, в горния край на която бе омотано парцалче, топнато в китово масло, напасваха изкривената пружинка.
— Изместила се е и не дава искра — обясни Ричард. — Ако не броим това, майорът се е грижел много добре за пищовите. Изчистих ръждата и ги смазах с антимоновото масло. Благодаря ви за сватбения подарък, сега го оценявам още повече, отколкото тогава. А вие как я карате?
— Обикалям с лодката, нещо като капитан съм й — събираме черупки от стриди. И понеже на Порт Джаксън те вече свършиха, излизаме в открито море.
— Тогава се връщайте на лодката си, капитане. Мярнах майор Рос, задава се насам — каза Ричард и остави пищова, сетне въздъхна доволно.
Донован схвана тънкия намек и си тръгна.
— Готово ли е? — попита припряно Рос.
— Да, господине. Остава само да изпробваме пищовите.
— В такъв случай да вървим на стрелбището — подкани майорът и взе от Ричард сандъчето от орехово дърво. — Щом мускетите започнат да стрелят, всяка събота на стрелбището ще има нещо като учения, които ще ръководиш ти. Трябваше да укрепим лагера, но тъй като негово превъзходителство смята подобно нещо за излишен лукс, най-многото, което мога да сторя, е да подготвя хората си за непредвидени ситуации. Ами ако дойдат французите? Нито един от корабите не е закотвен така, че да се отбранява, нито един от топовете пък не може да гърми без най-малко три часа предварителна подготовка.
Стрелбището представляваше дълга постройка без предна стена, където беше струпан пясък, за мишена служеше парче овъглено дърво, прикачено на стълб. Майорът стреля, целейки се в мишената, а през това време Ричард зареди втория пищов, после стреля и с него и изсумтя доволно.
— По-точни са и откогато ги купих. Утре започвай и кремъклийките. Освен това съм ти намерил чирак.
„Ей това им е лошото на диктаторите — помисли Ричард. — Дано поне назначеният от Рос чирак да е достатъчно търпелив, щом ще се заема с такава трудна и пипкава работа. Майорът е почтен човек, жертва собствените си пищови — ами ако бях някой левак, но едно е да постегнеш два скъпи револвера, съвсем друго — да разглобиш, да почистиш, да смажеш и после пак да сглобиш към двеста, че и повече кремъклийки «Кафява Бес». Ако помощникът е добър, значи ми го е пратил Всевишният, но ако не става за тая тънка работа, ще има да бера ядове.“
Оказа се, че редник Даниъл Станфийлд наистина е пратен от Бога. Беше слабичък, русоляв момък, който нямаше претенции да е красавец, но който говореше грамотен английски, общо взето, без примеси на диалекти и на въпроса на Ричард къде се е научил да говори така, отвърна, че преди да отиде на безплатно училище за бедняци, майка му го е възпитала много добре. Предпочиташе книжките, а не рома и макар да изгаряше от желание да изучи занаята, бе достатъчно тактичен, за да не се натрапва и пречка. Слушаше и запомняше, слагаше нещата на мястото им, имаше сръчни ръце.
— В доста странно положение сме изпаднали — отбеляза младежът, докато наблюдаваше как Ричард разглобява една кремъклийка.
— Какво му е странното? — попита Ричард и се зае да вади щифтовете по приклада. — Сега ще разглобя кремъклийката на съставните й части, гледай внимателно. Щифтовете трябва да се вадят само откъм едната страна, тук няма да стане с груба сила. Те се стесняват и ако удариш с чукчето в неправилна посока, ще съсипеш щифтовете, а може би и пушката.
— Та положението е странно — повтори Станфийлд, — защото поне на хартия аз стоя по-високо от тебе, всъщност обаче господарят, шефът си ти. Неудобно ми е ти да ми викаш господине, а аз на тебе — Морган. Стига да нямаш нищо против, нека те наричам господин Морган, а ти мене — Даниъл. Най-малкото тук, в палатката.
Ричард примига изненадан и се усмихна.
— Ти както решиш, но аз на драго сърце ще те наричам Даниъл. Млад зелен си, би могъл да ми бъдеш и син.
Не биваше да го казва — усети как сърцето му се свива. „Спи, Уилям Хенри, спи дълбоко вдън душата ми!“
— Известен си като един от най-кротките каторжници — рече Даниъл няколко дена по-късно, когато успя сам да разглоби една от кремъклийките. — Нямам представа нито какво си извършил, нито защо, но пехотинците познават всички до последния човек. Знам и че ръководиш няколко отряда заточеници, които не създават неприятности, значи се ползваш с уважението на пехотинците. Да не говорим пък, че си разбираш от работата.
Ричард не вдигна глава, усмихна се по-скоро на мускета, който бе стиснал между коленете си.
