Животът не се въртеше само около храната и около недостига й, в него имаше и хубави мигове. На майките (и на каторжничките, и на жените на пехотинците) отпускаха две трети от нормалната дажба, на децата пък — по половинка дажба, въпреки това хлапетиите, които все пак бяха оцелели, си играеха, вършеха пакости, пищяха и се съпротивляваха със зъби и нокти срещу домогванията на господин Джонсън да ги натика в школото, та да ги изучи на четмо, писмо и сметки. Но отчето не можеше да се докопа само до малчуганите, чиито родители бяха живи, виж, за сирачетата нямаше мърдане, трябваше да правят каквото им каже той. Брачен живот все пак имаше и сред заточени, и сред пехотинци и често пъти той дори беше щастлив. Е, имаше и вражди, особено сред женорята, по-отмъстителни и от сардинци. Те не понасяха безропотно тормоза, бяха си устати, затова и ги налагаха с камшика по-честичко, отколкото мъжете. Но не защото крадяха храна. Те задигаха предимно мъжки ризи.
Стивън Донован сякаш бе потънал вдън земя. Не се беше вясвал от трийсети март и Ричард реши, че приятелят му сигурно се надява бракът да се окаже щастлив и за двете страни. О, само колко мъчно му беше за Стивън! Липсваха му непринуденото приятелство, остроумният разговор, разменените мисли за книги, които единият четеше в момента, а другият вече бе чел. Госпожа Морган не можеше да замени Донован. Ричард не можеше да отрече, че му е предана, че е работлива, простодушна и весела. Качества, вдъхновяващи го да се грижи за нея. Той обаче не бе в състояние да я обича, както се обича съпруга.
Първият от товарните кораби беше потеглил през май, някъде в средата на юли трябваше да вдигнат котва и „Александър“, „Дружба“, „Принцът на Уелс“ и „Бороудейл“.
Затова когато в началото на юли семейството на Хенри Кейбъл и Сузана Холмс, и двамата каторжници от Норфолк, подадоха съдебен иск срещу капитан Дънкан Синклер, обвинявайки го за изчезването на почти целия си багаж, всички заточеници, пътували с „Александър“, потриха злорадо ръце, макар и да бяха убедени, че Синклер при всички положения ще спечели делото. Кейбъл се беше влюбил в Сузана в Ярмътския затвор и тя му беше родила син. После обаче я пратили сама на плаващия затвор „Дюнкерк“ в Плимут и не й позволили да вземе със себе си и невръстната си рожба. Заради коравосърдечието на Лондон Ярмът се разбунтувал и изпратил прошение до лорд Сидни. Когато последвал Хана на „Дюнкерк“, Кейбъл вече носел и пеленачето със себе си. Тегобите им бяха трогнали много сърца в Ярмът, мнозина благодетели от Норфолк бяха събрали цял куп дрехи и книги, които опаковали в платно и завързали в денкове, а после ги качили на „Александър“, въпреки че Кейбълови били натоварени на „Дружба“. В залива Сидни обаче Синклер им дал само книгите и твърдял, че дрехите се били изгубили.
Тъй като делото беше гражданско, то бе гледано от военния прокурор, флотски капитан Дейвид Колинс, подпомаган от главния лекар на експедицията Джон Уайт и от преподобния Джонсън. Синклер се кълнеше, че докато местели багажа от единия край на отсека в другия, денковете се били развързали и книгите били изпопадали, затова и били сложени отделно. Той си нямал и представа какво е станало със самите денкове. Съдът се произнесе в полза на Кейбълови, венчани след пристигането си от преподобния Джонсън, и определи стойността на книгите на пет лири стерлинги, а на целия багаж — на общо двайсет лири, така че капитан Дънкан Синклер трябваше да плати на семейството петнайсет лири за нанесените им щети.
— И дума да не става! — провикна се той, възмутен от дън душа. — Не аз, а те трябва да ми броят петнайсет лири, задето съм им прекарал проклетите денкове.
— Ще платите, драги ми господине, и още как! — отсече уморен военният прокурор Колинс. — И престанете да губите ценното време на съда. Корабът ви е нает от държавата и вие сте си получили възнаграждението с една-едничка цел — да прекарате хората заедно с оскъдния им багаж до тази страна. Петнайсет лири стерлинги, драги ми господине, и без повече приказки!
Присъда, от която каторжниците от „Александър“ разбраха, че шефовете са наясно как в залива Сидни Есмералда Синклер продава на черно вещите на заточените.
Тази случка имаше една твърде любопитна последица. Два дена след гледането на делото майор Робърт Рос прати да доведат Ричард в колибата му от палмови клони — напоследък се бяха разбързали да му строят каменна къща, каквато приляга на заместник-губернатор. Със „Сириус“ беше пристигнал деветгодишният му син Джон, който сега живееше с него. Майката на момчето, както и по-малките му братя и сестри бяха останали в Англия.
Майорът беше в чудесно настроение и бе грейнал в усмивка.
— А, Морган! Чу ли, че капитан Синклер е загубил делото?
— Да, драги ми господине — отвърна Ричард и също се усмихна плахо.
— Прибирай си имуществото — рече Рос. — Изникна сякаш от дън земя в отсека на „Александър“. Но първо не е зле да провериш дали не липсва нещо.
