Когато майор Рос го повика да се яви при него, Даниъл Станфийлд се запъти към заместник-губернатора, сигурен, че не е извършил нищо нередно — дори по отношение на жените. Бе насочил вниманието си към госпожа Алис Хармсуърт, изгубила невръстното си момченце месец след като бяха стъпили на сушата, и съпруга си — морски пехотинец, два месеца по-късно. Вдовицата едвам се оправяше, имаше да се грижи за двете си оцелели деца. Откакто Станфийлд я взе под крилото си, без обаче да й се обяснява в любов, клетата женица и децата й бяха живнали.
— Налага се, Станфийлд, да пратя някого от моите хора да се изучи за майстор на оръжие и изборът ми падна върху теб, понеже имаш най-точен мерник и не си вързан в ръцете. Открих един каторжник оръжейник — Морган, пристигнал е с „Александър“. Негово превъзходителство губернаторът е все по-склонен да разшири селището на остров Норфолк, което ще рече, че ще ни трябва по един точилар на триони и по един майстор на оръжие и за двете селища. Затова и те пращам при Морган — да усвоиш поне в основни линии занаята. Който и от двамата да замине за Норфолк, трябва да е достатъчно подготвен, за да поддържа кремъклийките там. В случай че за острова заминеш ти, ще се видя принуден да пратя там и точилар, което означава, че съм по-склонен да замине Морган. Но само ако ти овладееш занаята дотолкова, че да си в състояние да поддържаш оръжието тук. И така, Станфийлд, заемай се, усвоявай всички тънкости, при това час по-скоро.
Оказа се, че зимата тук всъщност е дъждовният сезон. В началото на август, доста време, след като мъжете от колибата на Ричард бяха махнали иронично за сбогом на „Александър“, заваля и не спря цели четиринайсет дни. Лагерът на семейните пехотинци беше наводнен и те се видяха принудени да напуснат временните си жилища, почвата, макар и песъчлива, се разкаля, а къщичките от тънки летви се превърнаха в смъртоносен капан за свистящите ледени ветрове, след като калта, наслагана за спойка, се размекна от дъжда и падна. Сламените покриви не просто течаха — от тях се лееха цели водопади, вещите, изнесени на открито, пострадаха непоправимо, а в държавните хранилища плъзнаха мухъл, влага, червеи и разруха.
Както обикновено, по-предприемчивите пострадаха по-малко. Сега вече Лизи нямаше градинка, за която да се грижи, ето защо се зае с изумителните дървета тук, които може и да нямаха кичести златни корони, затова пък си имаха невероятни стволове. Някои, подобно на дърветата в Англия, бяха с кафява или бозава кора, други обаче бяха с дънери, обагрени в най-различни цветове: бяло, сиво, жълто, бледорозово, наситенорозово, алено, бежово, сивкаво, което се доближаваше до синьото, а понякога и в топло розово-кафяво. Стволовете се различаваха и по друго — в основата си някои бяха изпъстрени с безсмислени заврънкулки, други бяха на разноцветни ивички, трети пък бяха гладки като свила или влакнести като опърпано въже, имаше на петна, на точици, на нещо като люспи, на фъндъци, увиснали като дрипи. Зиме листата, изглежда, не капеха, затова пък дърветата май си сменяха кората.
Лизи прояви интерес към дърветата, от които туземците си правеха колибите — от тях човек можеше да откърши цели листове гладка като кожа кора с цвят на ръжда. Тя се примоли на Нед Пю да й екове къса стълба и покри с кората палмовия покрив на все по-разрастващата се колиба, а после я прихвана с връв и губерка, която бе изврънкала от Държавните хранилища, но при условие, че ще я върне. Ето защо, щом заваляха дъждовете, покривът не течеше, а и да протечеше, подпъхваха поредното парче кора — и готово! Лизи държеше запаси в стаичката, която бяха пристроили, за да си държат в нея багажа. При мъчителната скорост, с която напредваше строежът на сградите от тухли и дърво, щяха да минат години, докато каторжниците можеха да помислят за друго жилище освен колибите от преплетени палмови клонки като тяхната, която в тези студени дъждове се оказа за предпочитане пред бараките от безполезни тънки летвички.
