— Джони има голяма дарба — да стругова дърво. Като ги знам ония в Лондон, той вероятно е единственият във флотилията, който го умее, затова и го прехвърлят на остров Норфолк. Дървото в Порт Джаксън не става за струговане, докато борът е идеален за това. Негово превъзходителство губернаторът на драго сърце изпълни желанието на Джони да напусне „Сириус“ най-вече заради балюстрадите на новата си къща — иска да ги изработят, където дървесината се добива. И тях, и доста други полезни нещица, от които негово превъзходителство се нуждае.
— Не е ли по-добре да се изработят в Порт Джаксън?
— Корабите, които сноват между двата острова, са натоварени до планшира с избичени трупи за по-хубави къщи, които предстои да бъдат построени за пехотинците ергени и за каторжниците, така че няма място за необработена дървесина.
— Да де. Как не се сетих!
— Ето ги и нашите дами — оповести блажено Донован.
В голямата лодка имаше единайсет жени. Покрай Лизи Ричард ги познаваше почти всичките по лице. Мери Гамбъл, казала на капитан Севър да й целуне оная работа и патила горчиво заради мъжете, които си е позволявала да унижава с пиперливия си език — гърбът й надали имаше време да заздравее преди поредния побой с камшика. Ан Дътън, която си падаше по рома и пехотинците и преследваше вторите, за да се сдобие с първото. Рейчъл Ърли, повлекана и побойница, готова да си премери силите и с метален прът. Елизабет Коул, която малко след пристигането в Порт Джаксън се бе венчала за един от каторжниците, но той я налагаше толкова жестоко, че майор Рос се видя принуден да се намеси и да премести клетата женица в женския лагер — като перачка. Ако и другите седем бяха същата стока, значи негово превъзходителство губернаторът се отърваваше от най-голямата измет, въпреки че все пак бе проявил състрадание, като пращаше Елизабет Коул на хиляда и осемстотин километра от мъжа й.
— Какво приятно пътуване ни чака! — въздъхна Ричард, докато гледаше как натикват жените през предния люк.
„Златната дъбрава“ отплава по изгрев-слънце на втори октомври 1788 година заедно със „Сириус“, после обаче двата кораба се разделиха: „Златната дъбрава“ направи маневра, за да обърне платната така, че вятърът да я понесе на североизток, докато „Сириус“ се възползва от южното течение и пое към нос Хорн, който се падаше на шест хиляди и четиристотин километра източно от тук.
Когато пет дена по-късно корабът наближи остров Лорд Хау, Ричард вече бе разрешил уравнението. Както и подозираше, губернаторът се бе отървал от най-голямата измет. Не непременно защото хора като Мери Гамбъл и Уил Франсис му бяха създавали главоболия. Не, повечето му спътници бяха извадили още по-лош късмет — бяха ги обявили за небуйстващи луди. Само четирима от мъжете отговаряха на изискването — млади, яки, необвързани с брак и влюбени в морето. На остров Норфолк те щяха да карат рибарската плоскодънка. Ричард нямаше и представа защо прехвърлят на острова него — водеха го секач, макар той да не беше такъв. Дали майор Рос не бе доловил, че на Морган му е втръснало от Порт Джаксън? А и да беше доловил, какво толкова? На всички, дори на губернатора, им беше дошло до гуша от селището. Дълбоко в себе си Ричард усещаше, че майорът се отнася към него като към пари, които е заделил й е вложил в банка — за да ги използва в бъдеще. Е, може пък…
Мъже като клетия срамежлив Джон Алън и Сам Хъси наистина си бяха странни птици — или мърдаха като курдисани, или си говореха сами, или стояха прекалено дълго в едно и също положение. Непрокопсаниците веднага биеха на очи: Уил Франсис, Джош Пек, Лен Дайър и Сам Пикет. Някои бяха женени и бяха получили разрешение да вземат и жените си, понеже на единия от съпрузите или и на двамата им хлопаше дъската: Джон Андерсън и Лиз Брус, фанатикът католик Джон Брайънт и Ан Кумс, Джон Прайс и Рейчъл Ърли, Джеймс Дейвис и Марта Бъркит.
Охраната се състоеше от сержант Томас Смит, ефрейтор Джон Гауън и четирима редници пехотинци, но надзорът на кораба беше дотолкова през пръсти, че редник Сами Кинг дори завъртя трогателна страстна любовчица с Мери Ролт, една от откачалките (тя водеше дълги-дълги разговори сама със себе си). Но явно тази приказливост бе някакво временно състояние, защото след като Мери се залюби с редника, въображаемите диалози престанаха напълно. Ричард си помисли, че понякога пътуването по море се отразява изключително благотворно.
За него обаче това пътуване започна зле — Лен Дайър и Том Джоунс го причакаха долу, за да му покажат как се отнасят към каторжници, които си общуват със свободни граждани, за капак и обратни.
— О, я се разкарайте — рече им той уморено, без дори да отстъпва. — Ще ви направя на кайма и с една ръка.
— Ами ако сме шестима? — взе да налива масло в огъня Дайър.
