Не щеш ли, към тях се спусна Макгрегър, който лаеше и ръмжеше стръвно, Дайър вдигна крак и изрита псето по задния крак точно когато „Златната дъбрава“ се люшна с все сила. Останалото се разигра светкавично: Джоуи Лонг също се хвърли върху мелето, а трима от общо шестимата нападатели изгубиха интерес към всичко останало освен към стомасите си, които се бяха разбунтували. Ричард изрита Дайър отзад между чатала, Джоуи пък се покатери на гърба на Джоунс и взе да го хапе и дращи, а Макгрегър, който така и не бе пострадал от шута на Дайър, заби зъби в ахилесовото сухожилие на Джош Пек. Франсис, Пикет и Ричардсън си имаха друга работа — скъсваха се да повръщат, което бе само добре дошло на Ричард — той приключи схватката, като натика лицето на Дайър в бълвоча по палубата, сетне тегли с все сила един ритник и по слабините на Джоунс и Пек.
— Гаден съм, когато се бия — рече задъхан, — затова не ви съветвам друг път да ме причаквате и да ми се нахвърляте. Току-виж сте останали без потомство.
След като се увери, че Джоуи и кучето са добре, реши все пак, че е по-разумно тримата да се изнесат заедно с багажа на горната палуба.
— Дано нямате ядове, господин Донован — рече му по-късно той. — Том Джоунс и Лен Дайър посрещат на нож хора с по-особени предпочитания. Ще държим под око и тях, и Пек, Пикет и Франсис. Последният уж им е тартор, а прати Дайър да свърши мръсната работа. Затова и с него шега не бива.
— Благодаря ти за предупреждението, Ричард — взря се Донован замислено в него. — Както гледам, нямаш насинени очи и цицини.
— Изритах ги между чатала. Много ми помогна и морската болест — ухили се Ричард. — Както виждате, пак извадих късмет. Тъкмо ония ми се нахвърлиха, и корабът се разтресе — щяха да си изповръщат червата.
— Така си е, Ричард, върви ти. Странно е да го кажеш за човек, който не е извършил нищо, но въпреки това е получил тежка присъда, и все пак си си късметлия.
— Вярно си е, късметът ми работи — кимна Морган.
— Е, имало е и времена, когато не е работел.
— Да, в Бристъл. Но откакто съм каторжник, ми върви като по вода.
Остров Лорд Хау се падаше, общо взето, по средата на пътя и освен деня, който прекараха край него, времето беше за чудо и приказ. Но пътниците на „Златната дъбрава“ така и не разгледаха този невероятен остров на костенурки, палмови дървета и извисили се върхове на осемстотин километра източно от бреговете на Нов Южен Уелс. Корабът продължи да пори вълните нататък — оставаха им още деветстотин и шейсет километра.
Ричард за пръв път се озоваваше сред най-могъщото от всички морета — Тихия океан, но очакваше той да не се различава от Атлантическия или от чудовищното море без име на юг, между Нова Холандия и залива Ван Димен. Тихият океан обаче се оказа различен. Облегнат на перилата, Ричард стоеше часове наред, загледан в безбрежното ширине, и си мислеше, че водата сигурно е бездънна. Гледана отблизо, сякаш бе пронизана от светлина и на цвят беше тъмносиня, изпъстрена тук-там с кърмъзено. Огромните, но неразпенени вълни люшкаха „Златната дъбрава“, в тях не се мяркаха риби, затова пък бе пълно с какви ли не други морски обитатели: покрай кораба се стрелкаха грамадни костенурки и подскачаха делфини. Кръжаха и едри акули, които подминаваха презрително стръвта по въдиците — бяха ужасно дълги, с перки, щръкнали цял метър над водата. Това бе море по-скоро на гигантските акули, отколкото на китовете. Бе убеден в това до деня, когато бяха обкръжени от левиатани, поели да летуват на юг, докато това невиждано морско същество — „Златната дъбрава“, плаваше през вълните на североизток. По пътя за Нов Южен Уелс Ричард нито за миг не се беше чувствал самотен, сега обаче самотата го мъчеше постоянно. Обясняваше си го с това, че при предишното пътуване през цялото време беше виждал пред себе си издутите платна на десет кораба. А сега насред океана нямаше друг платноход освен техния.
По едно време през единайсетата нощ Ричард усети, че не се поклаща и полюшва едва доловимо: „Златната дъбрава“ бе свила платната и стоеше на едно място. „Пристигнахме!“ — каза си.
