— О, сигурен съм, че и това ще стане. Не бързам да се прибирам в Англия. Госпожа Хармсуърт също. И двамата сме убедени, че рано или късно тук ще има предостатъчно храна. Като редник от морската пехота надали ще се издигна повече от сержант, така че, щом изляза в запас, няма да ми е никак лесно да свързвам в Англия двата края. Докато тук, след трите години, за които съм се наел в пехотата, мога да се сдобия със земя и да се захвана да я обработвам. Сигурен съм, че след двайсетина години ще бъда по-заможен в Нов Южен Уелс, отколкото в Англия — рече Даниъл Станфийлд. Сетне се зае да помага на Ричард да подреди инструментите в сандъчето. — Кога ти изтича присъдата?
— През март 1792 година.
— Значи по всяка вероятност ще я излежиш на острова. Не се и съмнявам, че в един или друг момент и мен ще пратят там — допълни редникът, докато запушваше старателно едно от шишенцата. — Майор Рос не иска да прехвърля за постоянно пехотинците на острова и смята да се редуваме. Дано убедя госпожа Хармсуърт да се омъжи за мен, преди да ме преместят там.
— Трябва да е голяма глупачка, за да ти откаже, Даниъл. Но ако нещата вървят, както досега — допълни Ричард, докато пъхаше между инструментите уплътнението от марля, — и да дойдеш на Норфолк, дотогава Короната ще е създала ново селище някъде в тая необходна земя и мен ще са ме пратили там.
— Това няма да стане в близките години — отсече младичкият пехотинец. — Шефовете първо трябва да докажат, че англичаните успешно са се преселили толкова далеч. Още повече че малцина сред тях са искали да идват тук и общо взето, са го сторили, понеже не са имали друг избор. Губернаторът е решен да се не проваля, мнозина други обаче, все високопоставени люде, не споделят надеждите му. — Станфийлд впери красивите си светлосиви очи право в Ричард. — Надявам се разговорът ни да си остане само между нас.
— От мен няма да излезе и думица — обеща Морган. — Всичко тук е могло да се уреди още преди да потеглим. Каквото и да разправят сега управниците, за бедите ни е виновен Лондон, който не е подготвил нещата и не е издал съответните заповеди. Да не говорим пък за съперничеството и дрязгите между капитаните на кораби и флотските офицери.
— Да, добре го каза — усмихна се Станфийлд.
Ричард си пое въздух и реши да рискува — следващите думи можеха да му почернят живота.
— Майорът си е странна птица — сподели той със Станфийлд.
— Дума да няма. Гледа на задълженията си така, както би погледнал всеки флотски майор, но не приема задачи, които не биха допринесли за добруването и за джоба на морските пехотинци. Затова и ще разреши на онези от нас, които владеят някакъв занаят, да работят като дърводелци, зидари или ковачи, но няма да допусне хората му да участват като съдебни заседатели в процеси срещу престъпници, понеже никой не им плаща за това. Губернаторът настоява, че дълг на всеки е да върши онова, което иска от него Короната, а в Нов Южен Уелс Короната — това е той. Пък и се ползва с подкрепата на капитан Хънтър, застанал зад него не за друго, а защото и двамата са от Кралската флота. — Редникът сви рамене. — Това утежнява неимоверно нещата.
— Особено като се има предвид, Даниъл — отбеляза замислен Ричард, — че ти си много по-зрял от мнозина свои командири. Те се държат като деца, карат се за щяло и нещяло, обявяват си дуели, отказват да обединят усилията си.
— Откъде знаеш, Ричард? — изненада се Станфийлд.
— То оставаше да не знам в селище като това! Все пак сме общо към хиляда души. Може и да сме заточеници, Даниъл, но и ние като свободните граждани имаме очи и уши. Колкото и да сме изпаднали сега, колкото и окаяно да е положението ни, и ние сме родени свободни англичани. Е, има и хора родом от Ирландия и Уелс. Виж, няма нито един шотландец, понеже там не допускат съдии англичани.
— Да, поредната ябълка на раздора. Повечето ни командващи са шотландци, докато моряците са родом от къде ли не.
— Да се надяваме — въздъхна Ричард, докато затваряше сандъчето, — че онези, които останат тук, ще се научат да преодоляват различията, обезсмислени от живота на това място. Макар и да се съмнявам, че това ще стане. — Той отново протегна ръка. — Пожелавам ти късмет!
— Аз също.
Всички се бяха събрали за вечерята, приготвена от Лизи — стига тя да разполагаше с малко повече продукти, щеше да се види, че е добра готвачка. Вечерята се състоеше от котле ориз и грахова чорба. И от лъжица кисело зеле за всекиго.
Ричард остави сандъчето с инструментите и се присъедини към мъжете, насядали в кръг около огъня — може и да нямаше дърва за бичене, но за огрев се намираха колкото щеш.
Как да го направи? Как да им съобщи? Дали не е редно да каже на Лизи насаме? То се знае, трябваше да съобщи най-напред на нея, при това на четири очи, колкото и да го беше страх от сълзите и роптаенето й. Сигурно щеше да реши, че Ричард не си е и направил устата да вземе и нея.
