На палубата цареше спокойствие, моряците нямаха какво да правят, а кормчията, застанал на открито върху квартердека, трябваше само да придържа румпела. Времето беше ясно, по небето нямаше и едно-едничко облаче, ако не броим страховитата пустош на безбройните звезди, които, незатъмнявани от месечината, кръжаха ли, кръжаха в някакъв неизчислим цикъл по небосвода. На Ричард му се струваше, че нещо, толкова тъничко, безтегловно и бляскаво, все трябва да издава звук. Чие ли привилегировано ухо долавяше музиката на сферите? Самият той не чуваше нищо друго, освен поскърцването и стоновете на кораба, спрял насред спокойното море, и едва различимите звуци на нощните птици, прелитащи като призраци. Невидимата суша бе някъде отпред. „Поредният образ на моята съдба — каза си Ричард. — Отивам на островче, запратено насред пустошта, толкова откъснато от света, че преди да дойдем ние, англичаните, е било необитаемо. А ако се преброим, надали ще се съберат и шейсет души. Едно е сигурно. Това място не може да се превърне в мой дом. Идвам тук сам–самичък по самотното море и ще си тръгна пак сам, по самотното море. Този остров е толкова далеч от всичко по белия свят, че сякаш не съществува, а аз съм достигнал точка върху земното кълбо, където захапвам собствената си опашка.“
Наредиха на жените да останат долу, а на разсъмване изкараха мъжете заедно с багажа на горната палуба и всички зачакаха зората да разкрие остров Норфолк. Светлината бликна сред изумителен изгрев, горе във висинето бухлатите облаци, които не носеха дъжд, полека-лека се обагриха в мораво, сетне в огнено алено и накрая във великолепието на чистото злато.
— Защо изгревът изглежда толкова странен? — попита Джоуи Лонг, който стоеше с Ричард при перилата, а Макгрегър слухтеше около краката му.
— Според мен защото е обратното на залеза — отвърна Ричард. — Цветовете изсветляват, докато облаците станат бели, а небето — синьо. Обикновено ставаме по изгрев-слънце, но рядко някой от нас си прави труда да го погледне поне за миг. Докато по залез вече сме си свършили работата изискаме да видим какъв ден ще ни донесе заранта. Ясното, обагрено в червено небе вещае хубав ден. Пак е обратно на изгрева — при него, ако небето е червено, значи времето ще се развали.
— Днес небето беше червено.
— Само на изток, Джоуи, там не може да не е червено.
Кучето излая да го вдигнат, Джоуи веднага се наведе и го взе на ръце. Макгрегър беше на каишка, която господарят му беше измайсторил от ивички кожа — лейтенант Фързър не бе успял да им намери приложение. Кучето беше свикнало да се разхожда на воля и не обичаше каишката, но от немай-къде я търпеше. По време на пътуването дребничкият териер го беше ударил на голям лов и капитан Уилям Шарп на драго сърце го беше пуснал да тича из отсеците. Котката на кораба (Макгрегър мразеше до смърт котки) се бе шмугнала недоволно на фордека и бе предоставила цялото пространство на нахалния натрапник.
Макар до острова да им оставаха само няколко километра, през нощта корабът бе стоял на едно място и чак сега бе издул отново платна. Капитан Шарп не бе идвал никога досега на Норфолк и не искаше да рискува излишно. Нямаше да е трудно да стигне дотам, тъй като Хари Бол от „Бдителност“ му беше преотстъпил щурмана на кораба — лейтенант Дейвид Блакбърн, който знаеше на пръсти всяка издатинка по рифовете и всяка скала покрай брега.
Слънцето беше ниско и светеше право срещу тях, затова и всичко, което виждаха от острова — както Донован бе обяснил на Ричард, пет на осем километра, — представляваше тъмна, разочароващо ниска грамада. Нямаше нищо общо с Тенерифе. Сетне в миг грамадата се озари от светлина. Зеленината бе наситена едва ли не до черно, зъберите, извисили се на деветстотин метра, бяха или убито оранжеви, или гарвановочерни. Затова и мястото би трябвало да изглежда някак вглъбено, замислено и зловещо и ако това не беше така, то се дължеше на морето, обагрено в моравосиньо там, където корабът се опитваше да намери попътен вятър, до сияйно аквамаринено покрай брега. Заради все по-избледняващата вода островът им се стори част от някакъв гигантски морски план, колкото естествен, толкова и неизменен.
Плаваха от запад на изток, тласкани от лекия полъх на ветреца, идващ откъм югозапад, сетне — от североизток. До големия остров сякаш на стража стояха два по-малки: нисичко островче на хвърлей от него, цялото обрасло с борове, и по-голям на около шест-седем километра на юг, стръмен, висок и яркозелен, ако не броим няколкото места, обрасли с тъмни борове. В подножието на урвите се плискаха разпенени вълнички, виждаше се и нещо като пясъчен нанос, където също имаше вълнение, инак океанът беше спокоен и ведър.
