Той си събра нещата по-бързо, отколкото Ричард — вместваха се в един-едничък сандък. Ричард трябваше да реши кои книги да вземе със себе си и кои да остави в Порт Джаксън на Уил, Бил, Неди, Томи Краудър и Арън Дейвис. Сбирката му се бе разраснала неимоверно главно благодарение на усилията на Стивън Донован, събрал книгите, оставени на „Сириус“ от флотските офицери и пехотинците. Накрая задели за себе си онези, които сметна, че ще му вършат най-добра работа, както и книгите, дадени му от братовчеда Джеймс — свещенослужителя. Трябваше му „Енциклопедия Британика“, но тя можеше да почака, докато се накани да пише вкъщи и да помоли да му пратят и нея, и селскостопанския наръчник на Джетро Тъл, който, макар и издаден преди цели петдесет и пет години, си оставаше библията на всички селски стопани. Все някой ден Ричард трябваше да пише на близките си. Но засега не искаше да го прави. Засега.
Голямата лодка на „Златната дъбрава“ чакаше на набързо построения малък вълнолом, същия като вълнолома в западния край на залива Сидни. На кораба щяха да се качат още деветнайсет каторжници, някои от които Ричард познаваше добре от „Александър“. Уили Дринг и Джо Робинсън от Хъл! Джон Алън с любимата си цигулка — остров Норфолк щеше да се оглася от хубава музика. Бил Блакол, мрачен тип с променливи настроения от десните нарове в затвора на „Александър“. Лен Дайър, кореняк лондончанин също от отсрещните нарове, но по към носа, грубиян, който често изпадаше в гневни изблици и тогава бе склонен към насилие. Уил Франсис, когото Ричард познаваше още от „Церера“ и който също беше пристигнал с „Александър“ и вечно създаваше ядове на шефовете. Друг мрачен тип на настроения — Джим Ричардсън, и той стар познайник от „Церера“ и „Александър“, заедно с Дайър бе живял на горната палуба на лондончаните на затворническия кораб „Церера“. Останалите бяха непознати, прекарани с други кораби от други плаващи затвори.
„Все има решение на това човешко уравнение и времето ще ми го даде — помисли Ричард, докато се качваше на лодката. Джоуи Лонг вече се беше разположил заедно с кучето Макгрегър на носа. — Щом видя кои жени губернаторът е посочил лично, отговорът ще ми се поизясни.“
„Златната дъбрава“ беше товарен кораб и нямаше затвор, понеже никога не бе прекарвал роби. Мъжете бяха отведени при задния люк и се озоваха на долната палуба, където нямаше нищо друго, освен хамаци. Стоките, предназначени за остров Норфолк, бяха натоварени долу в отсеците на двупалубния платноход. Ричард остави Джоуи Лонг и Макгрегър да пазят багажа и се качи на горната палуба.
— Ето че пак се срещнахме — рече му Стивън Донован.
Ричард го зяпна, онемял от учудване.
— Е, и аз да те видя веднъж изгубил дар слово — подметна Донован, след което го хвана за ръката и го придърпа напред. — Това, Джони, е Ричард Морган. А това, Ричард, е моят приятел Джони Ливингстън.
На Ричард му бе достатъчно да хвърли един поглед на момъка, за да разбере с какво е привлякъл Донован. Джони Ливингстън беше слабичък и нежен, с буйна златисторуса къдрава коса и огромни тъжни зеленикави очи, обточени с много дълги черни мигли. Ненагледно красив и вероятно много добър — ако още от малък бе избрал да стане моряк, неминуемо е бил обречен да се превърне в играчка на флотските офицери. Приличаше на корабно ратайче, каквито на „Александър“ бе имало три, все собственост на стюарда Тримингс, който надали се е държал с тях особено състрадателно и мило.
— Не мога да ви стисна ръката, господин Ливингстън — усмихна се Ричард, — но наистина се радвам, че се запознахме. — Той отиде при перилата, за да се поотдалечи от двамата свободни граждани, защото на палубата бяха излезли и други каторжници, които ги зяпаха любопитно. — Мислех, че сте на „Сириус“.
— И че вече сме някъде при нос Добра надежда или нос Хорн — кимна Донован. — Но се оказа, че имат по-голяма нужда от нас на остров Норфолк, отколкото на „Сириус“. Негово превъзходителство губернаторът се е видял в чудо — не достигат свободните хора, които да прати за надзиратели на каторжниците, защото майор Рос му е дал да разбере, че подчинените му — пехотинците, няма да се нагърбват с допълнителни задачи и да поемат отговорността на надзиратели. Затова и Короната ме натовари с надзора на заточениците на остров Норфолк. — Вдигнал изразително вежди, той добави с шепот: — Подозирам, че капитан Хънтър си е правел тънките сметки за дълго приятно пътуване само с Джони и нарочно ме е посочил на губернатора. Но остана с пръст в уста — Джони предпочете да отиде на острова. Капитанът взе да кълне, но къде ще ходи, накрая клекна и се примири. Все пак съм сигурен, че не ще пропусне да ми го върне тъпкано.
— А вие, господин Ливингстън, какво ще правите на остров Норфолк? — поинтересува се Ричард, примирил се, че неговите събратя по съдба — другите каторжници, са го видели как си другарува с двама свободни — всъщност прекалено свободни — мъже.
Момъкът не се и опита да отговори сам — Ричард забеляза, че е изключително свит и срамежлив.
