Той се навечеря, без да продумва и дума — пак добре, че никой не забеляза оставеното сандъче с инструментите в стаята, където държаха багажа. Заради горчивия си опит заделиха малко от граха и ориза, за да ги изядат студени на заранта, макар че им се щеше да ги излапат още сега — пак щяха да си останах гладни.
Как ли щяха да се оправят без него? „Доста добре“ — прецени Ричард. След осем месеца тук всеки от групата си беше създал живот, независим от останалите. Бяха заедно само заради покрива над главата и заради храната. Хората, уредили се държавните хранилища, бяха най-добре — те имаха чудесни отношения с другите каторжници на работа в хранилищата и със самия лейтенант Фързър, а колкото до останалите, и те все щяха да му намерят цаката. Ако имаше човек, за когото Ричард на истина се притесняваше, това бе простодушният, наивен Джоуи Лонг. Дано другите да го наглеждат. Колкото до Лизи, тя все щеше да преживее някак удара. Ричард никога не им се беше натрапвал за водач, те нямаше и да усетят че е заминал, а някои сигурно дори щяха да бъдат доволни, че са оставени да се оправят сами.
— Ела, Лизи — рече й той, след като се навечеряха.
Тя се изненада, ала го последва безропотно — беше доловила, че тази вечер е притеснен, ала знаеше, че не е направила нищо.
Вече се здрачаваше, но официалният вечерен час през цялата година беше в осем часа, много след като се спуснеше мрак. Ричард заведе жена си на прикътано местенце край водата и намери къде да седнат на скалите. Щурците из тревата пееха в захлас, огромните паяци бяха плъзнали на лов, инак почти нищо не притесняваше Ричард и Лизи.
— Днес майор Рос ме извика при себе си — подхвана спокойно той и погледна към западния бряг на залива, осеян с безчет мигащи светлинки. — Съобщи ми, че утре трябва да се кача на „Златната дъбрава“. Пращат ме на остров Норфолк.
От гласа му Лизи разбра, че няма да го придружи, но за всеки случай попита:
— А аз ще дойда ли?
— Не. Помолих да те взема и теб, но ми беше отказано. Доколкото разбрах, губернаторът вече е подбрал жените.
Върху скалата, още топла от слънцето, се търкулна сълза, устните на Лизи затрепериха, тя обаче се помъчи да не губи самообладание. Този мъж, който си оставаше пълна загадка за нея, нямаше да допусне да му правят сцени. Ричард гледаше да не бие на очи, въпреки това намираше начин да прояви своите способности, онова, в което наистина блестеше. Нищо не бе в състояние да го измъкне от бронята му, нито да го лиши от силите му, нищо не можеше да го отклони от целите, които си е поставил. „В очите му аз съм си кръгла нула — помисли Лизи, — въпреки че той наистина е загрижен за мен. Дори и някога да е носел живец в себе си, отдавна го е потъпкал. Не знам нищичко за него — той не говори никога за себе си, ядоса ли се, показва го само като мълчи по по-особен начин. Готова съм да се обзаложа — успял е да влезе под кожата на майор Рос. Ох, и аз съм една, откъде пък ми хрумна това! Как изобщо е възможно да влезеш под кожата на някого, без да му говориш, без да го гледаш в очите, без да си близко до него. А ето, че Ричард го умее. Кой друг тук може да се похвали, че е спечелил доверието на майор Рос? И то без да се подмазва и да му прави мили очи — е, майор Рос не се хваща на такива въдици, знаят го всички, които са опитвали. Ричард иска да замине. Точно така, иска. Сигурна съм, питал е и за мен, но точно толкова сигурна съм, че е знаел какъв ще бъде отговорът. Ако беше зъл човек, щях да отсъдя, че е продал душата си на дявола, той обаче не е зъл. Да не би да е продал душата си на Бога? А дали Бог купува души?“
— Не се притеснявай, Ричард — каза Лизи, без да издава мъката си. — Отиваме там, където ни наредят, не разполагаме със свободата да избираме. Не ни плащат за труда, не можем и да настояваме да получаваме каквото искаме. Ще остана да живея тук и да се грижа за семейството ни. Ако се държа разумно и прилично, не могат да ме върнат насила в женския лагер. Аз съм семейна жена, разделена от съпруга си заради прищевките на губернатора. Разбрала съм се с лейтенант Фързър за зеленчуците, той надали ще реши да ме връща в женския лагер. Точно така, всичко ще бъде наред. — Тя побърза да се изправи. — А сега да се връщаме и да съобщим и на другите.
Разплака се единствено Джоуи Лонг.
Малко след зазоряване изкривеното от мъка лице на Джоуи грейна от щастлива усмивка — сержант Томас Смит бе дошъл да му съобщи, че и той заминава със „Златната дъбрава“ на остров Норфолк, затова да си стегне багажа и в четири следобед да бъде на източния вълнолом, откъдето ще ги натоварят — и ако може, без изпращачи!
