— Изобщо не го спазваме и се радваме много да видим няколко нови лица — намеси се един от мъжете на греблата, прехвърлил петдесетте мъж, който говореше с девънски акцент. — Джон Мортимър, пристигнах с „Шарлот“. — Той кимна към другия гребец. — А това е синът ми Ноа.
Изобщо не приличаха на баща и син. Джон Мортимър беше висок, русоляв и хрисим на вид, докато Ноа Мортимър бе нисък и мургав, с черна коса — от изражението му си личеше, че е луда глава. Нямаше нищо общо с баща си.
Плоскодънката, наричана така, понеже по подобие на шотландските рибарски лодки беше издълбана от едно парче дърво и бе с плоско дъно, се плъзгаше над рифовете, без да опира о тях; за нищо време прекоси сто и петдесет метровата лагуна и стигна правия плаж, където ги чакаха някои от оцелелите жители на селището: шест жени, едната — най-възрастната, — чакаше дете, и петима мъже на най-различна възраст — ако за нея изобщо можеше да се съди по лицата — като се почне от голобради юноши и се стигне до беловласи старци.
— Натаниъл Лукас, дърводелец — представи се един от мъжете някъде около трийсетте години, — и жена ми Оливия.
И двамата в семейството изглеждаха разбрани и умни.
— Еди Гарт и жена ми Сузан — представи се друг от мъжете.
— Аз пък съм Ан Инет, икономка на лейтенант Кинг — рече най-възрастната жена и положи ръка върху издутия си корем, сякаш се бранеше.
— Елизабет Коли, икономка на лекаря Джеймисън.
— Елайза Хипсли, работя на нивите — оповести красиво яко момиче, прегърнало закрилнически друга девойка на същата възраст. — А това е най-добрата ми приятелка Лиз Лий. И тя обработва нивичките.
„Прекрасно — помисли си Ричард, — сега поне знам как да се държа с тези двечките, както би трябвало да знае всеки що-годе прозорлив мъж. Елайза Хипсли е ужасена от появата на толкова много нови мъже, значи не е много сигурна в Лиз Лий. А Лен Дайър, Том Джоунс и другата паплач ще има да им налитат и да им въртят номера!“ Той им се усмихна, та да разберат, че в негово лице имат съюзник. Ами имената! Сега от общо седемнайсетте жени на остров Норфолк пет се казваха Елизабет, три — Ан, и две — Мери.
Подобно на повечето други мъже, и самотният морски пехотинец не намери за нужно да се представя.
— Лейтенант Кинг ни нареди да се залавяме за работа — обясни му Ричард. — Прощавайте, но бихте ли ни показали ямата за бичене на трупи.
Жилището на лейтенант Кинг, малко по-голямо от другите, бе кацнало на хълмче точно зад синьо-жълтия морски флаг, до него се мъдреше втори пилон със знамето на Британската империя, и то поклащащо се вяло като първото. Къщата на губернатора вероятно се състоеше от три стаички и от мансардно помещение, а в барачката отзад безспорно се помещаваше кухнята. В селището, изглежда, имаше обща пещ и кухня, ковачница, няколко постройки, които приличаха на хранилище и бяха с размери някъде три на два и половина метра. На друго възвишение на изток се виждаха големи обработвани ниви, закъдето забързаха жените, включително Ан Инет. Сред дърветата между двата баира се възправяха четиринайсет дъсчени колиби с хубави покриви от някакво жилаво дълго растение; стените откъм морето бяха слепи, значи вратите гледаха навътре към острова.
Ямата с трионите се намираше при плажа, в края на полянка, граничеща с боровете — пространството наоколо също беше разчистено от пънове и там бяха накамарени десетки четириметрови трупи, най-малкият от които беше с обхват метър и половина. На Ричард му се прииска неудържимо да поспре и да огледа тия великански дървета, които се очакваше той да набичи на летви и дъски, но не се престраши — заповедта на Кинг беше пределно ясна и пехотинецът, който с половин уста се представи като Херитидж, явно не хранеше топли чувства към каторжниците.
Вероятно за седмица и половина — две Ричард и неопитният му отряд трябваше да набичат достатъчно дървен материал, та да напълнят отсеците на „Златната дъбрава“. Встрани вече бяха наредени купчинка дъски заедно с пръти за къси мачти и нещо като рангоут. Мачтите и рангоутът сигурно бяха за някой от корабите, останали в Порт Джаксън.
Самата яма, където бичеха дървесината, беше обкована с дъски, така че стените да не се срутят — беше дълбока към два метра, широка два и половина и дълга четири и половина метра. На разстояние метър и половина един от друг над ямата бяха сложени два дънера, вдигнати на купчинки чакъл. Върху тях надлъжно над ямата бе сложен ствол с вече обелена кора и забити клинове, но никой не го режеше и Ричард не видя наоколо жива душа. На дъното на ямата той намери заметнати със старо платно пет триона с различна дължина, от два и половина до четири метра.
При него дойде Натаниъл Лукас.
— Не съм се натъквал на въздух, който да разяжда повече от този тук желязото и стоманата — отбеляза той и скочи вътре в ямата при Ричард, който тъкмо махаше платното. — Колкото и да ги пазим, тия проклетии все ръждясват.
