— Бог да те поживи! — зарадва се Нат, сетне пак се обърна към Бил Блакол. — Биченето на трупите е работа за човек, който мисли с главата си — продължи с обясненията той. — Стига да разбереш как се прави, ще получаваш най-добри резултати с най-малко усилия. Само едрите мъже разполагат със сила да вършат това и отсега те предупреждавам, първите няколко дена ще се чувстваш като пребит.
— Какво става, когато стигна до дънера, сложен за подпора? — попита Блакол.
— Някой ще ти помогне да го преместиш изпод частта на ствола, която вече си отрязал, а това не е кой знае колко трудно, след като махнеш клиновете. После пак забиваш клиновете, та отрязаната част да се закрепи. Накрая, когато вече става наистина тежко, разцепваш останалата част от ствола, като вбиваш с чук метален клин — ясно и просто.
„Свестен човек е тоя Нат Лукас“ — отсъди Ричард, докато продължаваше да пили търпеливо.
Лукас, който с ръчен трион разрязваше трупите с дебелина три сантиметра на дъски с ширина двайсет и пет сантиметра и изсичаше заобления край откъм външната страна, се беше разположил заедно с дърводелските магарета под сянката на бор в дъното на полянката и наглеждаше доста други мъже, вършещи същата работа, включително Джони Ливингстън и още десетина, слезли от „Златната дъбрава“. Лейтенант Кинг се беше разпоредил всички до последния човек да се притекат на помощ, докато напълнят отсеците на кораба — така през следващия половин месец ямата на секачите се превърна в средоточие на селището.
Половин месец, през който Ричард не видя почти нищо друго, освен триони, пили и покрития със стружки мъж, който режеше долу в ямата. В началото и той се бе надявал да побичи трупи, ала всички работеха толкова усърдно, че все имаше триони — ръчни, за надлъжно или за напречно рязане, които трябва да се наточат. Как ли инструментите щяха да издържат, докато от Англия пристигнеха нови? Все пак при всяко пилене зъбците се износваха.
Първия ден след пристигането Ричард бе работил до смрачаване, когато Джоуи дойде да го повика на вечеря. Всички се хранеха, насядали около големия огън, накладен с онова, което бе останало от избичените борови дъски — веднага щом слънцето се скри, тук стана много по-студено, отколкото в Порт Джаксън по същото време на годината. Поднесоха им осолено месо и наскоро омесен хляб (беше правен едва преди шест дена — на остров Норфолк бяха отпуснали само брашно, но не и хляб), както и — чудо на чудесата! — пресен зелен фасул и маруля. Ричард беше прегладнял като вълк и им се нахвърли стръвно — направи му впечатление, че тук самуните са по-големи, а дажбите осолено месо — не така сухи, както в Порт Джаксън.
— Командващият е много честен човек — обясни Еди Гарт, — получаваме си пълната дажба. В Порт Джаксън пехотинците крадяха от дажбите на каторжниците — да има повечко за тях. Същото беше и на „Скарбъро“.
— И на „Александър“ — въздъхна щастливо Ричард. — Но чух, че тук не виреели зеленчуци — гъсениците опосквали всичко до последното листче и филиз.
Гарт прегърна жена си, която се облегна доволно на него.
— Вярно е, много са ненаситни, но все пак остава нещичко и за нас. Командващият държи женорята по цял ден на нивите — да събират гъсениците, и трови плъховете с бутилките от портвайн, стрити на ситни парченца и смесени с овесени ядки — действа и на папагалите. — Мъжът отметна глава, отвори уста, посочи я с палец и се усмихна. — Нашият господин Кинг е голям поклонник на портвайна. Изгълтва по няколко шишета на ден, затова винаги разполагаме с предостатъчно стрити стъкла. Пък и гъсениците ту изчезват, ту се появяват отново. Мъчат ни месец — месец и половина, после пак за толкова се махат. Има два вида. Едните си падат по влагата, другите виреят на сухо. Затова и каквото и да е времето, бъка от гъсеници. Да опустеят дано! — Той се прокашля. — Надали ви се намират книги — допълни някак между другото.
— Аз нося и на драго сърце ще ти дам, но при условие че ги пазиш и после ми ги върнеш — отвърна Ричард. — Дали стомахът ми няма да се разбунтува — все пак от доста време не съм ял пресни зеленчуци. Къде ви е нужникът?
— Доста далечко от тук, затова не чакай последния момент. Нали си е предпазлив човек и мисли за всичко, господин Кинг нареди да го направим на място, където няма да замърсим подпочвените води. Черпим вода за пиене от дола — чудна е! Забранено ни е да се перем над мястото, откъдето я гребем, а който се изпикае в потока, отнася десетина камшика на голо.
— Че защо ще пикае в потока? Нали има дървета.
За да му остане време да запознае Макгрегър с Делфиния, Джоуи Лонг се беше нахранил малко по-рано, затова отиде да покаже на Ричард нужника, а после го отведе в тяхната къща — светеха си с къса борина, завършваща с широк чеп: идеалната факла.
Ричард погледна смаяно помещението.
