— И всичко това е само за нас, за мен и за теб! — оповести до немай-къде доволен Джоуи. — Виждаш ли? Имаме си в двата края прозорци, затварят се с капаци. Ето. Закачаш кукичката и готово! Но ще ги слагаме само при вятър — Нат разправя, че рядко валяло от изток или запад. Дъждовните облаци най-често идвали от север.
Подът приличаше на килим… дали от вейки? Или може би от листа? Наподобяваха някакви невиждани люспести опашки с дължина към двайсет и пет — трийсет сантиметра и бяха твърди, макар и да поддаваха лекичко, под нозете. Под тях имаше тънък пласт пясък, а отдолу — скала. При стената без прозорци, обърната към лагуната, имаше две дъсчени двойни легла, застлани с дебели сламеници и още по-дебели възглавници.
— Двойно легло само за мен, Джоуи? — възкликна Ричард и тъкмо понадигна дебелия сламеник, за да види, че отдолу той се държи на преплетени въжета, когато си даде сметка, че това всъщност не е сламеник, ами дюшек, който, както и възглавницата, бе напълнен с пух. — Пухени завивки! — засмя се той. — Явно съм умрял и съм отишъл в рая.
— Това е къщата на дърводелеца — обясни Джоуи, неописуемо щастлив, че е извор на познания. — Бил е моряк на „Сириус“, спал е тук с друг моряк, и той от същия кораб. И двамата са се удавили при рифовете при оная злополука отпреди три месеца, така поне ми каза Нат. Нали са били свободни граждани, имали са време да обикалят островчето и са убили някакви птици, с чиито пера са напълнили завивките — Нат разправя, че трябвали хиляда такива птици, за да направиш един дюшек и две възглавници. Та ние с теб сме наследили къщата и креватите. — Не щеш ли, лицето на момъка помръкна. — Но според Нат щяло да се наложи да ги преотстъпим на господин Донован и на господин Ливингстън веднага щом им се построи къща. А строежът ще почне, след като „Златната дъбрава“ вдигне котва. Сега-засега са отседнали у господин Кинг, в губернаторския дом. Тази къща тук е само три метра на два и четирийсет, докато къщата на господин Донован щяла да бъде с размери три на четири и петдесет. Досега Нат е бил главен дърводелец, той обаче е каторжник, затова и оттук нататък шеф на секачите щял да бъде господин Ливингстън.
— Дори и да спя само една-едничка нощ на такъв дюшек и на такава възглавница, пак смятам да им се насладя в пълна мяра — каза Ричард. — Но първо ще ида да се изкъпя в морето, да смъкна потта. Ела и ти, Джоуи.
Но Джоуи заби пети и отказа да се помръдне, ужасяваше се да нагази и до колене в тая вода, гъмжаща от невидими чудовища, които само това и чакаха — да погълнат и него, и Макгрегър. Ричард отиде сам.
По небето нямаше и едничко облаче, звездите бяха невероятни. Ричард си остави дрехите върху пясъка, влезе в изненадващо студената вода и застана като омагьосан в нея — и най-малката вълничка, която беше вдигнал, начупваше отразената светлина и той сякаш се къпеше в течно сребро. Божичко, какво море! Колко ли чудеса бе стаило в себе си? Да си речеш, че гори отвътре, макар че Ричард нямаше представа защо му се струва така. Можеше единствено да му се любува, да наблюдава как водата се стича на сияйни вадички по ръцете му, да тръска глава и да гледа как от нея политат безброй проблясващи капчици. Красота! Неописуема красота. Чувстваше се преизпълнен със сила, сякаш това живо море вливаше по някакво природно вълшебство енергия в тялото му.
Обърна се да се гмурне и забеляза, че отвътре, от морето островът му се е сторил измамно нисък, сега, когато беше на него, виждаше, че стръмните баири се възправят току зад плоския като тепсия бряг, а върху обсипания със звезди небосклон са изпъкнали назъбените очертания на боровете — хиляди и хиляди.
След като се подсуши и изтръска полепналия по краката му пясък, се върна в къщата, при голямото легло с пухените завивки. Излегна се до немай–къде щастлив — беше му толкова хубаво, че часове наред не можа да заспи. Какъв застинал въздух, каква тишина, нарушавана само от време на време от тихо като въздишка шумолене, от писъка на някоя морска птица, от нечутия плисък на вълните, които плъзваха по рифовете и сетне се отдръпваха. Джоуи не хъркаше, Макгрегър — също; точно преди четири години Ричард бе влязъл в бристълския затвор и оттогава не бе имало и една-единствена нощ, през която да не е слушал симфония от хъркане — дори докато спеше само с Лизи Лок, през тънката дъсчена стена, сякаш е от хартия, пак се чуваше хъркането на мъжете в съседната стая. До тази нощ. Насладата бе толкова голяма, че Ричард все не можеше и не можеше да се унесе.
