— Кога най-после ще ми викаш Стивън и ще ми говориш на ти? Само Джони ми говори на ти. — Той вдигна рамене и сгуши глава между тях. — Какво ще правя ли? Ами вече наредих да му бият на тоя никаквец четирийсет и осем камшика на голо, възложих го на редник Херитидж. Пак извадих късмет, че Дайър не се е сдушил и с Херитидж, редникът го скъса от бой с най-гадния бич. Франсис, Пек, Пикет и неколцина други също се опитваха да се правят на интересни, но щом видяха какво е сполетяло Дайър, на бърза ръка подвиха опашка. — Донован най-сетне се извърна към Ричард и го погледна с присвити сурови очи. — Би трябвало най-после са проумели, че щом някой мъж предпочита собствения си пол, това не означава непременно, че е мекотело и мижитурка. Но не! Е, вече петнайсет години съм оживял в морето, спечелил съм си уважението на всички и няма да търпя нагли подмятания от типчета като Лен Дайър. Дано поне сега го разбере.
— На ваше място щях да си отварям очите на четири — каза Ричард. — Жалко, нямам представа какво става извън ямата на секачите, но на „Златната дъбрава“ долових как във въздуха се носи нещо зловещо. И аз не знам какво. Откакто ги изритах в чатала, пред мен са по-ниски и от тревата. Няма да се учудя обаче, ако с тия дръзки приказки Дайър просто е опипвал почвата. Ако наистина е така, имайте си едно наум: рано или късно ще се опита да ви го върне тъпкано. — Ричард се подсмихна. — Отваряйте си очите на четири, чухте ли?
Стивън се изправи.
— Време е за вечеря — рече той и протегна ръка да издърпа Ричард. — Ако чуеш нещо, да ми кажеш!
На другата заран дърводелците се бяха заели да вдигат навес, затова и веднага щом си изяде хляба, останал му от вечерята, заедно с малко кресон, Ричард се отправи към Артъровия дол, като се движеше по северния бряг на потока. Недалеч от мястото, където лейтенант Кинг беше посочил, че смята да прави зърнохранилище, неколцина каторжници вече копаеха нова яма за трионите, достатъчно голяма, че на нея да може да се разрязват трупи с дължина десетина метра. Всички размирници работеха, нямаше го само пострадалия Дайър, а Стивън ги надзираваше — Ричард видя с удоволствие, че е взел със себе си за надзиратели и двама от новите пехотинци, пристигнали със „Златната дъбрава“.
„И на мен не по-малко, отколкото на него, ми се иска да го наричам на малко име и да му говоря на ти — помисли Ричард, докато пътем му махаше. — Аз обаче съм заточеник, а той е свободен човек. Не ми приляга да фамилиарнича с него.“
Продължи нататък и стигна при канарата и мястото, където потокът се спускаше стремглаво надолу и Кинг възнамеряваше да прави яз. Застана в горния край на стръмнината и видя защо според командващия това е възможно — горе имаше вдлъбнатина, където щеше да се събира доста вода, сетне долчинката отново се разширяваше.
Ричард излезе от дърветата, повървя още малко и се заизкачва към подножието на баирите, стръмни, както зад Сидни. Видя бананови дървета и ги позна по рисунките в книгите — беше изумен колко високи са. Нима бе възможно да са избуяли толкова много за някакви си осем месеца? Не, едва ли. Кинг беше навлязъл в дола съвсем наскоро, значи на остров Норфолк открай време си растяха банани. Какъв дар божи! Вече имаше дълги гроздове зеленикави банани, след няколко месеца хората щяха да хапнат и плод, при това засищащ.
Долчината отново се стесни и поляната внезапно изчезна, макар че пътеката продължаваше и нататък, през гората покрай потока, който тук на места беше дълбок близо метър и бе толкова бистър, че Ричард видя как из него плуват мънички, едва ли не прозирни скариди. Край огъня по време на вечеря беше чувал как другите споменават и за големи змиорки, той обаче не зърна ни една.
Над него прелитаха лъскавозелени папагали, на сантиметри от лицето му се стрелна чуруликащо малко птиче, което сякаш искаше да му каже нещо — не се отделяше от него най-малко стотина метра, все така опитвайки да се сприятели. Ричард си помисли, че птицата прилича на пъдпъдък, сетне се натъкна на най-красивия гълъб по белия свят с розово-кафеникава перушина и искрящо изумруденозелено по гърдичките. Колко опитомен и хрисим беше! Само го погледна и продължи, клатушкайки се, нататък, като климаше с главица и почти не му обръщаше внимание. Имаше и други птици, една от които приличаше на кос, само дето беше със сива главица. Всичко наоколо се огласяше от птичи песни, каквито Ричард не беше чувал в Порт Джаксън. Птиците бяха много сладкогласни, ако не броим папагалите, които пищяха оглушително.
