Откакто беше пристигнал, сега за пръв път имаше възможност да поспре и да разгледа отблизо бор, и то по една простичка причина: самотни борове на остров Норфолк просто не съществуваха, Кинг разчистваше пространства, като изсичаше всичко наоколо и не оставяше и едно дърво. Ричард беше установил, че подът в колибата всъщност е застлан с борови шишарки, ако това изобщо можеше да бъде наречено шишарка. От двете страни на пътеката се възправяше гората, непроходима и толкова дива, че той дори не се изкуши да навлезе. Наистина тя изобщо не приличаше на джунглите, поне както ги описваха по книгите. Тук не вирееха малки растения, задушаваха ги боровете, поникнали съвсем близо един до друг, така че между тях почти бе невъзможно да покълне каквото и да било. Имаше дървета с обхват около четири и половина метра, повечето бяха, горе-долу, с размерите на трупите, които каторжниците разсичаха с трионите, точени от Ричард, срещаха се и такива с по-малък дънер, но рядко. Възгрубата им кора беше кафява на цвят, тук-там нашарена с алено, боровете израстваха много нависоко и чак след това пускаха клони. На места между тях се мяркаха дървета с кичести зелени корони, ала почти цялото пространство беше запречено от лиани, каквито нямаше никъде по света. Стволът им беше дебел колкото мъжки крак, те се гънеха, виеха се, заплитаха се сами в себе си и се устремяваха нагоре с чворески бабунки и филизи, усукани в пълен безпорядък около по-тънките клони. Щом лианата се натъкнеше на по-малко беззащитно дърво, го душеше или го изтласкваше настрани, така че то от немай-къде продължаваше да расте нагоре на педи от ствола.
Долината се поразшири и пред Ричард отново се откриха бананови дървета с гроздове зелени плодове и някакво друго странно дърво, което също растеше само на мочурливи места. Беше с кръгъл дънер като палмите, каквито имаше и тук — те обаче бяха не с полегнали надолу, а с твърди щръкнали листа; на самия връх се бе разпрострял балдахинът на растение, което не можеше да бъде друго, освен папрат. Нима беше възможно да е толкова огромна! И да е избуяла на цели дванайсет метра!
Появиха се още птици, сред тях и малко рибарче, обагрено в пясъчно, кафяво и лъскаво, сякаш светещо зеленикавосиньо — точно като лагуната. Най-загадъчната птица, на която Ричард се натъкна, беше огромен папагал — забеляза го чак когато той се размърда, понеже дотогава се беше сливал с обраслия с мъх пън, на който беше кацнал. Раздвижи се внезапно и стряскащо и Ричард подскочи неволно.
— Здрасти! — рече той. — Как си днес?
Папагалът понаведе глава на една страна и тръгна към него, той обаче прояви благоразумие и не протегна ръка: току-виж огромният страховит черен клюн му отнесъл пръста. После обаче птицата май реши, че не си заслужава да се занимава с него, и се скри сред папратта и покрития с широки листа шубрак по бреговете на потока.
На връщане Ричард видя храст, който преспокойно можеше да мери сили с горските великани стволът му беше много гладък и възрозов, а кичестите клони бяха натежали от яркочервени плодчета с размери на малки сливи. „Да ги опитам ли, да не ги ли опитвам?“ Няколко седмици преди да се удави, злощастният секач Уестбрук хапнал някакъв местен плод, за който помислил, че е див боб, и едвам прескочил трапа. Ричард стисна между пръстите си едно от плодчетата: беше твърдо и неподатливо — очевидно още не беше узряло. „По-нататък — обеща си той, — ще го опитам, ще хапна само едно, от едно надали ще ми стане нещо.“
Слънцето вече клонеше към залез, когато Ричард навлезе отново в Артъровия дол — беше време да се прибира при другите, които скоро щяха да вечерят. „Това място не прилича на никое друго, изобщо не може да се сравнява в Нов Южен Уелс. Други дървета, друга почва, други баири, други скали, ни една тревичка. Може би това е първият опит на Бога да сътвори от морето земната твърд? Или пък последният? Ако е последният, Всевишният не е населил с хора тази педя земя. Дървен философ като Джем Тисълтуейт би отсъдил, че Господ е стигнал до извода колко нежелателно е да прибавя човека към своя зверилник.“
— Тук има ли змии? — попита той Нат Лукас, който му беше много симпатичен, както и грохналият Дик Уидикум, възрастен мъж на цели седемдесет години — защо ли Лондон е пратил и старци да усвояват новите земи?
— И да има, не сме ги виждали — отвърна Нат. — Не сме зървали и гущери, жаби или пиявици. Сякаш тук няма животни, които живеят по земята, ако не броим плъха, но и той не прилича на нашите плъхове. Тукашният е светлокафяв, дребничък един и с бяло коремче.
— Затова пък яде всичко наред — намеси се Нед Уестлейк. — Вари го, печи го, плъхът си е плъх.
