На другата заран Ричард се отправи на изток, по пясъка на Залива на костенурките, а после се покатери по скалите и излезе на друг прелестен плаж, незащитен от рифове: тук пясъкът бе навлязъл навътре и бе покрил и вкаменелите пънове, а отвъд него, малко по-нататък, брегът се превръщаше с назъбени скали. И отново вездесъщите борови гори, както винаги, непроходими. Ричард можеше да продължи нататък само по скалите, което не бе никак безопасно при бурно море. Днес обаче времето беше чудесно, откъм северозапад подухваше свеж ветрец. Имаше отлив и Ричард трябваше да се върне, преди водата да е започнала да приижда и да залива скалите. В малката долчинка по-нататък се вливаха два потока, искрящи и лазурносини. Ричард тръгна да катери скалите, за да излезе на врязалия се в морето нос, после обаче се отказа. Не беше разумно.
И така, върна се в Залива на костенурките, където завари двама мъже — виждаше ги за пръв път, — бяха обърнали по гръб огромна костенурка, която, съвсем безпомощна, размахваше крачка във въздуха.
Сигурно мъжете бяха братя, не приличаха на хора, лежали по английските зандани. И двамата бяха снажни и младички, изглеждаха свестни — бяха мургави, с кестенява коса и кафяви очи.
— Охо! Ти сигурно си Морган — подхвана единият. — Аз пък съм Робърт Уеб, а това е брат ми Томас. Обръщай се към нас с пълните ни имена. Я ни помогни да я вържем тая хубостница — утре за вечеря ще се облажим с костенурка.
Ричард им помогна да пристегнат добре по средата на корубата въжето, така че ако тръгне да се изсулва, да се закачи в краката.
— Градинари сме — допълни Робърт, който, дори и да не беше баткото, явно бе нещо като говорител на двамата. — Добре, че докарахте и жени, много съм ти признателен. Томас не си пада по фустите, но аз си умирам за тях.
— Коя си хареса? — попита Ричард. Недоумяваше какво толкова има да му е признателен точно на него.
— Бет Хендерсън, свястно момиче е. Което ще рече, че пътищата ни с Томас се разделиха — отвърна ведро Робърт, а брат му се смръщи. — Той отиде да живее при господин Олтрий в Артъровия дол, там ниви за обработване — дал Господ.
Изтикаха костенурката във водата и наджапали до коленете, я затеглиха с въжето. Ричард им помогна да я пренесат през носа до правия плаж, където бяха слезли от кораба, после се раздели с тях и се върна в колибата си.
— Лейтенант Кинг те търси — рече му Джоуи.
И така, Ричард излезе отново; намери командващия на мястото, където копаеха втората яма за трионите — пръстта отстрани се ронеше и се налагаше да бъде обкована с дъски.
— Хванахме костенурка, драги ми господине! — изкозирува на шега Ричард.
— О, прекрасно! Браво на вас! — Кинг се обърна, поотдалечи се от ямата и застана с лице към главния си секач. — Всъщност не позволявам костенурките да се избиват, че току-виж сме ги изтребили до последната — добави той. — Не разрешавам да се вадят и яйцата. Тук няма толкова много костенурки, както на остров Лорд Хау, защо да съсипваме хубавото място?
— Така си е, уважаеми господине.
После лейтенант Кинг показа една от най-отчайващите черти на нрава си — забрави какво е казал само преди два дни, когато беше похвалил секачите и им беше дал почивка до понеделник.
— Утре пак хващате трионите — оповести той, — освен това смятам да изкопаем и трета яма малко по-нататък в дола, зад мястото, където съм решил да направим яза. Значи ще ни трябват още секачи. Разбирам от работата ви достатъчно, за да знам, че е неимоверно тежка и не може да се върши от слабаци, предоставям на теб, Морган, да подбереш хората. Вземи когото искаш, само гледай да не е дърводелец. Навесът на старата яма вече е вдигнат, утре почвате да бичите летви за тавана на хамбара. Ще продължите и в събота, въпреки че тогава ви се полага почивка. Бързам да приключим с хамбара, скоро ще прибираме зърното. — Той се накани да си тръгне. — Помисли кого искаш, Морган, и ми кажи в понеделник.
— Дадено — отвърна вдървен Ричард.
