Ако ямите за бичене бяха две, това означаваше, че ще работят на четири групи, ако ли пък бяха три, групите ставаха шест. Божичко, Ричард така и нямаше да дочака да побичи и той! Нед Уестлейк, Бил Блакол и Хари Хъмфрис все не можеха и не можеха да се научат как да държат пилата. Единствен Уил Маринър бе показал някакви данни за точилар — Ричард смяташе да остави него на старата яма — да точи трионите там, а самият той щеше да се прехвърли в Артъровия дол. Кой ли обаче щеше да склони да реже с трионите? Всички мразеха тая работа, вършеха я от немай-къде. И дума не можеше да става Ричард да повика при себе си негодници като Лен Дайър, Том Джоунс, Джош Пек и Сам Пикет. Джон Райе, пристигнал още с първата група на острова, имаше нужното телосложение, той обаче беше майстор въжар, никой нямаше да го пусне да реже трупи. Джон Мортимър и Дик Уидикум бяха твърде стари, Ноа Мортимър пък го мързеше да гледа, вечно си патеше, задето работи през пръсти. Който не обичаше физическия труд, не ставаше за никаква работа, освен ако не го принудиш да я свърши — ето какъв беше Ноа. Младичкият Чарли Маклелън, пристигнал с първата група, също си падаше мързеливец.
Кого ли все пак да вземе Ричард от „Златната дъбрава“? Точно така, Джон Андерсън. И Сам Хъси. Както и Джим Ричардсън, и Уили Томпсън. Но толкоз, други нямаше. Ричардсън, който живееше със Сузана Трипет, щеше да се справи добре, макар и без особен плам. Хъси и Томпсън си бяха особняци, вече се бяха запретнали да си строят колиби, понеже не можеха да живеят с друг — и двамата приличаха на Тафи Едмъндс. Колкото до Андерсън, той си беше тъмна Индия. В неделя, по време на службата, започнала в единайсет часа, Ричард благодари на Бога, задето е само каторжник. Сърце не му даваше да нареди някой да бъде набит с камшика. Трябваше да намери други начини, за да накара секачите да работят, най-вече като сложи в смяна един свестен и един калпав човек, на когото не може да се разчита. И никога да не обединява двама ненадеждни.
— Най-многото, което мога да събера, са четири смени от по двама души — съобщи той на Стивън вечерта в неделя, когато се срещнаха на Залива на костенурките, за да поплуват. — Както е тръгнало, съм обречен да точа трионите до гроб. Наглед е фасулско, господин Донован, но повечето хора си нямат и представа как се прави. Не си дават труда да наместят зъбците под правилен ъгъл, нито пък имат усет кога да спрат. Ох, как ме е яд, че Тафи Едмъндс не е тук! Той не само умее да точи не по-зле от мен, но и тук щеше да му хареса много.
— Подочух, че пристигали още хора, макар че „Бдителност“ не може да превозва много народ. И в Порт Джаксън били открили дървета, които ставали за сечене, затова се съмнявам, че ще видиш скоро тук Тафи. Ричардсън е яко момче, не се плаши от работа, мисля, че няма да съжаляваш. Знае ли човек? Може пък да се окаже, че някой от новите четирима притежава дарбата на точил ар. Виж, недоумявам какво толкова напираш да бичиш трупите — каза Стивън.
— Напирам, защото на секачите моята работа им се струва детска игра. Седя си, подвил нозе, и сякаш не върша нищо. Това е една от причините да ги карам всичките да точат, ще го правя и занапред. Всеки от тях съзнава, че усвои ли занаята на точиларя, ще получи хубава работа. А който се издъни, поне ще е наясно, че това си е тънка работа и за нея се искат търпение и умения.
Стивън се просна върху пясъка и се протегна.
— Джони уж е моряк — подхвана той, — би могло да се очаква, че ще е с нас тук, на плажа. А той не дава и да се издума, предпочита да си стои пред къщата и да си дялка и стругова. Иска, щом „Бдителност“ пристигне, да е готов с балюстрадите за къщата на губернатора в Порт Джаксън, когато и да е това. Тук сме откъснати от света! На цели две хиляди километра от едничкото място в необходния океан, където можеш да намериш англичанин. Усещам го всеки път, когато погледна хоризонта. Този остров е огромен кораб, хвърлил котва насред нищото и заобиколен от безкрайност. Съществува сам за себе си, откъснат от всичко останало.
Ричард се претърколи, за да изсуши гърба си.
— Не мисля, е островът е малък, макар и да съм съгласен за откъснатостта. Имам чувството, че Норфолк е точно толкова голям, колкото и Нов Южен Уелс. Тук всичко е някак прикътано, можеш да се усамотиш. Не се чувствам затворник, докато в Порт Джаксън всичко ми напомняше, че съм каторжник.
— Там има повече шефове — отбеляза сухо Стивън.
— А вашият Джони погажда ли се с дърводелците?
— А, да. Главно защото си седи на струга и проявява благоразумието да не обяснява на Нат Лукас как да си върши работата и как да надзирава другите. Виж, в това не съм съгласен с него.
— Отваряйте си очите на четири — имам лошо предчувствие.
— Искаш ли да отделя от останалите четиримата нови секачи?
— Все някой трябва да го направи — или вие, или лейтенант Кинг.
