— Ще го направя аз. На Кинг не може да се разчита, дай му да носи две дини под една мишница. Залавя се с нещо, преди да е свършил предишното, дори и не се замисля, че няма да му стигнат силите да се справи с онова, което е започнал, камо ли с нещо ново. Затова и настоях да вдигне първо хамбара и чак тогава да се запретва да прави хранилища и язове. За капак си наумил, моля ти се, междувременно да строи и къщи! Но какво да го правиш, винаги е служил на големи кораби със сума ти излишни хора, за които се намира работа само в битка или при щорм.
— Покрай това, господин Донован, се сетих, че ние с Джоуи спим на двойни легла с пухени завивки. По право те принадлежат на вас и на господин Ливингстън.
Това отприщи неудържим смях.
— Задръжте ги, хедонисти такива! И аз, и Джони не можем да спим другаде освен в хамаци. — Той погледна Ричард с присмехулни пламъчета в красивите сини очи. — Когато мъжете се любят, Ричард, не им трябват големи легла. Само жените са по удобствата и, лукса.
Ричард заведе Нед Уестлейк и Хари Хъмфрис на новата яма за бичене на трупи в Артъровия дол, с тях отидоха и Джим Ричардсън, и Джуно Андерсън, както се представяше самият той, макар и да се казваше Джон.
Както би могло и да се очаква, работата се забави — за огромно неудоволствие на лейтенант Кинг.
— За цели пет дена сте набичили някакви си седемдесет и един кубика дървен материал! — скастри той възмутен Ричард.
— Знам, драги ми господине, но две от общо четирите смени започват едва сега, а другите две им обясняват какво да правят — отсече Ричард с уважение, до твърдо. — В началото набиченият материал ще е по-малко. — Въздъхна тежко и реши, че така и така е почнал, по-добре да кара докрай. — Освен това, драги ми господине, не бива да очаквате секачите или аз да смъкваме и кората. На старата яма за бичене Джоузеф Лонг не правеше друго, освен да сваля кората и някой от другите му помагаше, докато тук няма човек, който да подготвя стволовете. Аз точа пилите, нямам и миг свободно време, защото подготвям големите триони за Маринър и наглеждам работниците тук. Не може ли хората, които отсичат дърветата, още там, на място, да белят и кората? Колкото по-дълго стои тя върху дънера, толкова по-голяма е опасността в него да се загнездят дървояди. Освен това някой от дърварите трябва да оглежда дърветата още преди да са ги отсекли и да преценява стават ли за бичене. Половината дървен материал, който пристига при нас, не става нищо, но докато го огледаме, носачите, които са го стоварили при нас, вече са изчезнали. Така пилеем ценно време да пренасяме негодните трупи до мястото, където държим дървата за огрев.
О, лейтенантът никак не хареса тая реч. Още преди да е чул края, той се начумери като буреносен облак. „Както ме е зяпнал с тия ядосани светлокафяви очи и дори не мига — помисли си Ричард, — май няма да се размина с камшика — ще ме скъсат от бой за неподчинение. Но по-добре сега, отколкото след време, когато той реши да прави и трета яма за бичене и ние съвсем се видим в чудо. В скоро време ще нагодя бичкията от два и половина метра, така че да служи и за напречно рязане, и тогава ще останем само с един резервен трион.“
— Ще видим — тросна се накрая Кинг и се запъти към дърводелците и новия си хамбар. Отдалечаваше се така, че от всяка негова стъпка личеше колко засегнат се чувства.
— Какво мислиш за човека, който отговаря за секачите? — попита Кинг Стивън Донован, докато двамата обядваха в къщата на лейтенанта.
Ан Инет, вече в много напреднала бременност, не седна с тях, само им поднесе храната и изчезна. Гарафата с портвайна беше преполовена, до края на обяда щеше да бъде изпразнена до дъно: следобед командващият винаги бе по-сговорчив, отколкото сутрин, нещо, което Ричард Морган не знаеше, бе че портвайнът бе най-голямата слабост на Кинг — не минаваше ден, без да пресуши най-малко две шишета. Ала Филип Гидли Кинг не се задоволяваше с какъв да е портвайн, държеше на масата му да се сервира само най-добрият, който му доставяха бутилиран и който отлежаваше най-малко месец — чак тогава лейтенантът го отваряше собственоръчно.
— За Ричард Морган ли ме питаш?
— Да, за Морган. Майор Рос ме уверяваше, че съм щял да спечеля много с него, но аз не съм сигурен. Днес сутринта този тип има наглостта да ми възразява — заяви ми направо в очите, че не съм разбирал какво правя!
— Да, Морган е способен на това, няма да се поколебае да ти го заяви, но не защото е нагъл или непокорен. Беше на „Александър“ и помогна много за трюмната вода — не помниш ли, ти се качи на борда при нас малко преди да пристигнем в Рио? Та тогава Морган заяви без недомлъвки, че ще ни оправят само верижни помпи.
— Небивалици! — сопна се Кинг и замига изумен. — Пълни глупости! Не Морган, а аз препоръчах верижните помпи!
— Точно така, препоръча ги и ти, но Морган го стори преди теб. Ако Морган не бе убедил майор Рос и главния лекар Уайт, че трябва да се вземат спешни мерки, теб изобщо нямаше да те викат на „Александър“ — заяви храбро Стивън.
