— Да де, така си е. Това обаче не променя факта, че тая заран Морган превиши правата си — продължи да повтаря вироглаво Кинг. — Виж го ти него, да ме критикува! Трябваше да наредя да му бият няколко камшика.
— Нима ще наредиш да бият с камшик един полезен, работлив човек само защото има глава на раменете си? — изуми се Стивън, след това се облегна и отказа портвайн. Пийнеше ли още една чашка, и щеше да го хване. — Знаеш, Кинг, че има глава на раменете си. Не те е засегнал нарочно — просто държи на работата си. Иска да му спори повече — взе да убеждава Донован командващия.
Той обаче още не бе сигурен, че каторжникът не е проявил неподчинение.
— Защо си кривиш душата? Ами ако аз бях предложил промените? Всъщност от какво точно се оплаква Морган?
— Че никой не оглеждал трупите, преди да ги свалят при ямите, че никой не белел кората, че това трябвало да се прави веднага след като дърветата се отсечели, че секачите си пилеели времето да мъкнат негодния дървен материал при купчината дърва за огрев, от какво ли не!
„Хайде, пийни, лейтенант Кинг, пийни си още!“ Стивън не каза нищо, а началникът му наистина отпи от портвайна. Сетне, една чаша вино по-късно, той протегна умолително ръка.
— Щеше ли да ме послушаш, Кинг, ако не Морган, а аз ти бях казал всичко това?
— Да де, но ти, Донован, не ми го каза.
— Не съм, понеже съм бил другаде, пък и ти си имаш човек, който отговаря за секачите — Морган! Добре ти го е казал и се е ръководел от едничката цел да има повече дървен материал. Защо, драги ми господине, искаш ездитният кон да тегли каруцата? Разполагаш с опитни, работливи секачи и дърводелци и както гледам, нямаш нищо против да се вслушваш в съветите на Нат Лукас. Е, Ричард Морган е същият като Нат Лукас. На твое място щях да използвам дарбата му. Присъдата му изтича след някакви си две години. Ако той хареса това място, ще имаш, както и при Нат Лукас, човек, на когото да се осланяш.
Стивън Донован реши, че е направил достатъчно по въпроса. Малко по малко от раздразнителността на Кинг не остана и следа, а той си имаше и много прекрасни качества. Жалко, че не обичаше каторжник да му казва, когато греши.
В края на ноември стана толкова влажно и задушно, че промениха работното време. Започваха по изгрев-слънце, работеха до седем и половина, сетне половин час закусваха, а в единайсет прекратяваха работа, за да продължат чак в два и половина и да приключат на смрачаване. Прибраха и първата реколта от четирите декара, засети с ечемик, който въпреки гъсениците и плъховете никак не беше малко, после ожънаха и пшеницата стига да се справеха с вредителите, тази великолепна почва щеше да ражда всичко.
Мъничките червени сливи — казваха се гуава, — вече бяха узрели и бяха толкова вкусни, че хората едвам устояваха на изкушението да си хапнат до насита; лекарят Джеймисън вдигна ръце и оповести на чревоугодниците, че никой — бил той заточеник или свободен човек, няма да бъде освобождаван от работа заради стомашни разстройства. Бананите също бяха узрели. Ловяха и риба, за която Ричард направо умираше. Ала малцина от другарите му обичаха риба, така че за него оставаше повечко. Беше установил, че рибата се запазва още един ден, ако я пуснеш в студена солена вода на сянка, затова на другия ден преотстъпваше на драго сърце дажбата си осолено месо на някого, който ненавиждаше риба. А тя беше невероятно вкусна — да си оближеш пръстите! Ставаше за печене и можеше да се изяде цялата без ситните костици. По рибата си падаха и акулите, четирийсеткилограмовите грозни чудовища, които се спотайваха сред рифовете, и местното рибарче, понякога дълго цели два и половина метра. Само едно беше лошо: рибата си беше своенравна, в някои дни плоскодънката се връщаше със стотина парчета, друг път обаче не хващаше нищо.
