Но ето че на двайсет и шести февруари се случи нещо, разтърсило всички. Зората се пукна със силен южен вятър и море, което беше толкова бурно, че вълните заливаха от край до край плажовете на лагуната. Стивън и Ричард, престрашили се да идат чак до нос Хънтър, видяха ужасени пред себе си на запад бяла вода, която се разбиваше о скалите с такава мощ, че пръските се извисяваха на цели сто метра и отхвърчаха навътре в сушата, чак до планината на шест и половина километра оттам.
— Бог да ни е на помощ, надали някога сме изживявали такава буря — изкрещя Стивън. — Я да се връщаме и да проверим дали са затворили капаците по прозорците.
Когато с триста мъки се добраха до Залива на костенурките и се обърнаха назад, беше изчезнал не само високият остров Филип, но и другото островче на хвърлей от брега — Нипиън. Светът се беше превърнал в кипнала грамада от вълни, огромни, както в южния океан, докато бяха пътували от нос Добра надежда насам, и макар да се обърна в югоизточен, вятърът се засили още повече и стовари цялата мощ на море и небеса връз мъничкото селище. Свити о две, за да не ги повалят халите, хората бързаха да приберат свинете и домашните птици по плевни и колиби, запречваха вратите с тежки трупи и влизаха вътре през прозорците.
Вятърът виеше толкова оглушително, водата тътнеше тъй силно, че нито Ричард, нито Стивън доловиха как един петдесетметров бор зад Залива на костенурките скърца и стене, сетне малко по малко се изтръгва, само го видяха как полита, как огромното му коренище и скосената корона описват дъга на десетина метра във въздуха и се свличат с цялата си тежест към баирите. Западаха и други борове, сякаш цяло войнство великани обстрелваха крепост: вятърът им беше тетива, боровете — стрели, дъбовете — металните върхове на стрелите.
Стивън тръгна приведен, със сетни сили да обикаля редицата колиби и да проверява дали всички капаци са затворени, колкото до Ричард, той видя, че вратата на къщата му е залостена с пън, и реши да остане отвън — камък му падна от сърцето, че Джоуи и Макгрегър са вътре на сигурно. Виж, за собствената си кожа не се страхуваше и сляп за съдбата си — каква ужасяваща мисъл! — предпочиташе да е навън, а не вътре. Седна на земята, облегна гръб о стената и свит до дънера, загледа вихъра на стихиите, тежките борове и огромните дъбове, които се свличаха с трясък в мочурището, хълмовете, пръските на вълните, шибащи като камшик.
Сетне заваля дъжд, който падаше право надолу, така че, макар и да беше навън и да гледаше потопа, Ричард си остана съвсем сух. Вятърът вдигаше сламените покриви на колибите по-нататък и ги въртеше като чадърчета, но добре, че бе най-силен на десетина метра над земята — тъкмо това и спаси селището. А също липсата на дървета. Ако лейтенант Кинг не се беше разпоредил да ги изсекат до последното, за да има видимост, колибите, плевните и къщите щяха да бъдат погребани под тях ведно с хората вътре.
Бурята излезе в осем сутринта и взе да утихва съм четири следобед. Покривите на колибите в средата, където живееха и Ричард и Джоуи, си бяха непокътнати, същото важеше и за по-големите къщи, покрити не с ленени стебла, а с тънки дъсчени летвички.
Ала едва на следващия ден — невинно ясен, с лек ветрец, — шейсет и четиримата обитатели на остров Норфолк видяха опустошението, останало след урагана. На мястото на мочурището тътнеше река, плискаща се о подножието на хълма, където съвсем доскоро беше имало нивички, навред по земята бяха нападали борови клони, шишарки, пясък, късчета корал, листа, стените на постройките откъм подветрената стена бяха целите в съчки и отломки, забили се толкова надълбоко в дървото, че се искаха доста усилия, за да се изтеглят. Накъдето и да погледнеше човек, се виждаха повалени борове с могъщи дълги коренища — Божичко, колко силен ли е бил вятърът, че да ги изтръгне от земята! Там, откъдето бяха изкоренени, зееха дълбоки трапове, гората, където жителите на селището още не бяха ходили да секат дървен материал, бе дала не по-малко жертви. Бяха изпопадали хиляди дървета, дванайсетте декара от другата страна на мочурището, които наскоро бяха разчистили за ниви, също бяха покрити от край до край с борове. И петдесетина мъже да бяха секли в продължение на цял месец, пак нямаше да набавят толкова много дървен материал.
