Ричард слизаше само от дъжд на вятър в Сидни, който се разрастваше бързо. Колибите и къщите никнеха като гъби след дъжд и вече се бе очертало нещо като улица. Всъщност не му и трябваше да ходи там освен в неделя, за службата, и за да си взима дажбите. Кучето Мактавиш пазеше къщата не по-зле от баща си, а колкото до общуването, на Ричард не му се искаше да се вижда с друг, освен със Стивън — вече си мислеше за него единствено като за Стивън и все по-трудно му беше да си спомни, че той всъщност е господин Донован.
Къщата му беше три на четири и половина метра, имаше няколко огромни прозореца, за да влиза светлина, а Джони Ливингстън му беше измайсторил маса и два стола. Покривът беше сламен — от стъблата лен, но му бяха обещали до края на годината да му отпуснат летви. Вътре къщата беше с дюшеме на десетина сантиметра от земята, а основите бяха от валчести борови трупи — заровен в пръстта, борът гниеше бързо, затова Ричард бе направил основите така, че тръгне ли някой от трупите да загнива, той да го заменя, без да разглобява цялата къща, обкована с много красиви, тънки борови дъсчици на кръгове, които в хубаво време грееха като слънце. Питаше се дали те не показват как борът се е съпротивлявал срещу неизменните ветрища — никой не беше и чувал за дърво, което да расте право нагоре въпреки брулещите хали, а ето че боровете на Норфолк растяха именно така, при това по билата и на най-оголените хълмове. След онзи небивал ураган всички младички дървета се бяха огънали така, че докосваха земята, или бяха останали без върхари, но за има–няма два месеца огънатите борове вече пак си растяха, опънати като струни, право към небето, а на окършените им беше покарала втора корона.
Жителите в селището вече наброяваха сто души, затова и кражбите зачестиха, но обирджиите гледаха да си нямат вземане-даване с Ричард Морган. Всеки, видял го как движи с размах триона, зърнал голите му мускулести гърди или гръб, знаеше, че с него шега не бива. Освен това той бе прословут само живец. Всички в селището се страхуваха суеверно от саможивците, а те не бяха малко. Мислеха си, че явно му има нещо на човек, който предпочита сам да си прави компания и не изпитва нужда да вижда отражението си в нечии очи или да чува как го хвалят. А това беше само добре дошло на Ричард. Нека го мислят за опасен особняк, тяхна работа! Лично той се изненадваше, че след като години наред са живели, натъпкани като сардели, заедно с други, не предпочитат уединението. За него самотата бе не само блаженство и благословия, тя му носеше и изцеление.
Някъде в средата на зимата подстрекателите на януарския бунт най-сетне се докопаха до Джон Брайънт. Веднъж Франсис, Пикет, Уотсън, Пек и неколцина други, пристигнали със „Златната дъбрава“, сечали дърва на хълма Джордж, когато Брайънт — как ли, защо ли, един дявол знае — се изпречил на пътя на падащ бор, който му премазал главата. Той издъхна два часа по-късно и беше погребан същия ден. Полудяла от мъка, жена му тръгна да обикаля селището Сидни, да вие и стене като ирландка, която не знае и думица английски.
— Много тягостно е — рече Стивън, докато вървеше след погребението заедно с Ричард към неговата къща.
— Беше неизбежно — бе единственото, което пророни спътникът му.
— Клетата женица, как ли ще го преживее! И нямаше дори свещеник, който да го опее.
— Бог няма да забележи!
— Точно така, Бог не забелязва нищо — подвикна яростно Стивън. Мина през вратата, достатъчно висока, за да не се навежда, и забеляза, че вътре свети от чистота, че стените и таванът са обковани с дъски и Ричард се е заел малко по малко да ги изглажда с шкурка. — Божичко! — простена той и се отпусна вяло върху един от столовете. — Това е един от малкото дни в живота ми, когато чашка ром ще ми дойде добре. Чувствам се виновен за смъртта на Брайънт.
— Беше неизбежно — повтори Ричард.
Верен на нрава на шотландския териер, Мактавиш се метна в ръцете на Ричард, но без да досажда като повечето малки кучета. Стивън си помисли, че Ричард е научил палето как да се държи също тъй старателно, както вършеше и всичко останало. „Как ли успява да изглежда точно както в деня, когато го видях за пръв път? — недоумяваше Стивън. — Защо ние, останалите, остаряхме и загрубяхме, а той си остана, какъвто е бил винаги, без изобщо да се променя?“
— Ако ми донесете няколко корена дива захарна тръстика — каза Ричард, като потупа кученцето по гърба, — до две години ще ви направя ром, който да става за пиене.
— Моля?
— А, да, трябват ми и два медни казана, листове мед, няколко метра медни тръби и няколко бъчви, срязани наполовина — допълни с усмивка Ричард. — Умея да правя алкохолни напитки, господин Донован. Поредната ми скрита дарба.
— Майко мила, ти, Ричард, си мечта за всеки губернатор. И, за бога, кога най-после ще ме наречеш Стивън. До гуша ми дойде аз да се държа с теб като с приятел, а ти да си правиш оглушки. Чудо голямо, че си каторжник, след толкова години е крайно време да свалиш гарда. Да й се не види и на тая бристълска благочестивост.
