— Така си е — въздъхна Стивън. — В задънена улица сме. — После се наведе оживен напред. — Тук, на острова, има майстор оръжейник, който не е замесен в заговора — Морган секача. Моля те най-смирено, прати го още сега да постегне оръжието. После всяка събота сутрин свободните граждани, пехотинците и Морган ще стрелят по два часа. Лично ще се заема с изграждането на стрелбище — ще го направим в източния край на селището, освен това ще ръководя стрелбите. Стига да ми дадеш Морган, разбира се.
— Добре си се сетил, браво на теб! Имай грижата, Донован, направи го. — Командващият изсумтя. — Очаквам негово превъзходителство губернаторът да откаже да му пратя съзаклятниците, за да ги съдят в Порт Джаксън, в такъв случай обаче ще се наложи да ми изпроводи по-голям отряд морски пехотинци, командвани от истински офицер, а не от някакъв си сержант. Освен това ми трябват и топове. Както и барут, топовни гюллета и достатъчно патрони за пушките. — Той се пооживи. — Още сега ще седна да напиша едно писъмце. И оттук нататък, главен надзирателю на каторжниците, искам да наложиш по-сурова дисциплина. Щом толкова плачат за камшика, ще си го получат, и още как! Чувствам се засегнат! Наранен! Честитото ми малко семейство имало змии в пазвата си, а тепърва предстои да пристигнат още усойници!
След като бяха изслушани свидетелските показания, целият гняв на съзаклятниците се стовари върху праведния, фанатизиран католик Джон Брайънт. Разказът му стана още по-изобличителен, когато той спомена, че каторжниците са кроели да превземат и „Златната дъбрава“, план, осуетен, след като Брайънт съобщил за него на капитан Шарп. Цялата вина за бунта на остров Норфолк беше стоварена върху Уилям Франсис и Самюъл Пикет. Кинг се разпореди не да бъдат държани постоянно в окови и под ключ. Лейтенантът все пак се смили над Ноа Мортимър и Томас Уотсън и им сложи по-леки вериги, а останалите пусна да си вървят по живо, по здраво.
Най-трагични последици януарският заговор имаше за мъничкото селище Сидни, ненагледно хубаво с извисилите се борове и кичестите бели дъбове. Лейтенантът изпосече де що дървета имаше, дори шубраците, така че, застане ли в единия край на селището, пехотинецът на пост да вижда дори по мръкнало кой снове между колибите. Том Джоунс, близък другар на Лен Дайър, получи трийсет и шест камшика на голо за непристойни сексуални подмятания по адрес на Стивън Донован и на лекаря Томас Джеймисън.
— Обстановката се промени — оплака се Ричард на Стивън, докато подготвяха кремъклийките за първата стрелба, — и това ме натъжава. — Това местенце ми харесва, дори щях да се чувствам щастлив, ако не бяха хората наоколо. Но вече не ми се живее в селището. Дърветата ги няма, човек не може да се усамоти — и да се изпикаеш, ще те видят най-малко десетина души. Искам да живея някъде сам, за да си гледам работата и да не се занимавам с никого освен с каторжниците, с които бича трупите.
Стивън примига.
— Толкова ли никого не харесваш, Ричард?
— А, защо, някои харесвам, и то много. Но винаги се намира някой непрокопсаник, който да развали всичко — и то за какво? Толкова ли няма да им дойде умът в главата? Да вземем клетия Брайънт. Заканиха се да му го върнат тъпкано и можете да не се съмнявате, че ще го направят, без да им мигне и окото.
— Като главен надзирател на заточениците ще сторя всичко по силите си Брайънт да не си изпати. Има прекрасна жена, обичат се до полуда. Случи ли му се нещо, тя няма да го преживее.
1789 година не започна добре. Валеше често, дъждът и вятърът съсипаха онова, което беше останало от ечемика, а също няколко сандъка с брашно, повечето дни беше невъзможно да се излиза за риба, а животът в колибите в оголеното селище беше сведен до подгизналите дрехи, мокрите завивки, плесента, плъзнала по безценните книги и обуща, летните настинки, главоболието и болките в ставите. Някъде в средата на февруари командващият пусна от хранилището Франсис и Пикет, махна им белезниците, но остави тежките вериги по краката им и ги прати да се приберат по колибите. От „Бдителност“ нямаше ни вест, ни кост, последният кораб, идвал на острова, беше „Златната дъбрава“, и то преди цели четири месеца. Дали „Бдителност“ не бе изпаднала в беда? Дали не се беше случило нещо в Порт Джаксън?
Заради лошото време всички бяха кисели и раздразнителен, най-раздразнителен бе, разбира се, командващият, който все разбираше от язове дотолкова, та да се досети, че не бива в тия проливни дъждове да заприщва ручея, пък и имаше в къщата си плачещо пеленаче. Почти бе невъзможно да се работи и прекалено много хора нямаха какво да правят, освен да роптаят. Истински щастливи бяха само тримата в залива Бол, които си живееха като царчета в хубавата, добре снабдена с храна къща, сгушена под боровете, и колкото и силно да валеше, си ловяха на воля риба.
