За Бъдни вечер командващият закла за каторжниците, на които гледаше като на свое семейство, голям шопар, който сега, в тоя мрачен ветровит ден цвърчеше върху тлеещата жарава — пекоха го, докато не се образува хрупкава сочна коричка; всеки мъж и всяка жена получи двойна дажба, към която имаше и няколко картофчета, както и четвъртинка ром, да полеят печеното. Ричард вкусваше печено за пръв път от дните в пивница „Гербът на Купър“ — то му се стори неописуемо вкусно. Ами картофите! — пръстите да си оближеш! „Милостиви боже — молеше се той вечерта, след като си легна в пухените завивки, — не знам как да ти благодаря! Само който е изпадал в нужда, ще оцени колко сладостни са простичките неща!“
Следващите няколко дни валеше, излезе и силен вятър, заради който бе невъзможно да се работи на открито, но двете ями с трионите бяха под навеси, затова секачите продължиха да бичат дъски, летви и греди. Домът на командващия ставаше все по-хубав, на хвърлей от него се строеше новата къща на Стивън Донован, на всички секачи бяха разрешили да бичат и дървен материал, с който всеки да вдигне своя къща. Изключение правеше Ричард, който вече имаше прекрасен дом и не желаеше да помага на хората на негово подчинение.
Първият ден на новата 1789 година беше ясен и слънчев и каторжниците получиха половин ден почивка и четвъртинка ром. Благодарение на предпазливата и ненатрапчива намеса на ръководителите на отряди лейтенант Кинг лека-полека свикваше с нещо, смътно наподобяващо ред: ако приключим с онова, което вече сме започнали, драги ми господине, ще можем да насочим цялото си внимание върху новата работа…
Радостта на Кинг беше неописуема, когато на осми януари 1789 година Ан Инет му роди пращящ от здраве син. Понеже единствен той отслужваше църковните служби, щастливият баща сам кръсти момченцето и го нарече Норфолк.
— Норфолк Кинг — звучи добре — рече Стивън на Ричард, докато се излежаваха върху пясъка в Залива на костенурките.
— Много се радвам за него. Има нужда човекът от семейство, въпреки че, венчае ли се за Ан Инет, това ще му навреди на кариерата във флотата. Не искам да съм на негово място, когато дойде време да се връща в Англия — какво ще прави с копеленцето, по което е луд, да не говорим пък за майката. Обича си я и нея.
— Не берете грижа за него, все ще се оправи — отвърна ведро Ричард. — Надали съществува по-непостоянен и вятърничав командващ офицер, но инак е човек на честта, не е безотговорен. Има неща, на които като че няма да се научи никога, например на ред, освен това си е кибритлия, не се владее. Да вземем Мери Гамбъл.
Мери Гамбъл отприщи невъздържаността на Кинг, като метна брадвата по един от шопарите и го нарани тежко. Вбесен, че това изключително ценно животно е могло да умре, Кинг отказа да изслуша жената, впуснала се да му обяснява трескаво, че прасето й е налетяло и тя е хвърлила секирата, за да се защити. Още преди да се е овладял, лейтенантът нареди на жената да бъдат ударени цели сто четирийсет и четири камшика. Щом обаче се поуспокои, изпадна в ужас. Да съблече това крехко създание от кръста надолу пред такива негодници като Дайър и да му удари сто четирийсет и четири камшика! Майко мила, къде му е бил умът, за да даде такова нареждане? Ами ако шопарът наистина й се е нахвърлил? Жената бе в правото си да носи брадва, нали заедно с други каторжнички беше пратена да смъква кората на боровите трупи! Ама че работа! Никога досега не бе наказвал и мъж дори с половината от тия камшици! Бива ли такова нещо, да се излага така! Ето защо лейтенантът прати да повикат в дома му Мери Гамбъл и с властен тон оповести, че й прощава.
От това изстъпление някои от каторжниците разбраха, че лейтенантът си е възглупав, мекушав и нерешителен, и се запретнаха да кроят тъмни планове за бъдещето, понеже беше очевидно, че на Кинг не му стиска да предприеме твърди мерки.
Градинарят Робърт Уеб изтича при него по спешност.
— Готвят заговор срещу вас, драги ми господине — рече му той.
— Заговор ли? — ахна смаян Кинг.
— Ами да, господине. Доста от каторжниците кроят да заловят вас, господин Донован, другите свободни граждани и всички морски пехотинци. Сетне ще изчакат да пристигне следващият кораб, ще завладеят и него и ще отплават за Отахеити.
От бронзово лицето на командващия стана пръстено, той зяпна невярващо Уеб.
— Мили боже, ами сега? Кой, Робърт, кой?
— Доколкото разбрах, драги ми господине, всички без трима от каторжниците, пристигнали със „Златната дъбрава“, и… — той преглътна тежко и примига, за да не се разплаче. — И неколцина от нас, дето дойдохме с първата група.
— Колко бързо плъзва покварата, Робърт — провлече бавно Кинг. — Щом това става само защото са пристигнали шепа нови каторжници, какво ли ще бъде, щом негово превъзходителство губернаторът ни прати стотици? — Лейтенантът прокара длан през очите си, беше се просълзил. — Ох, колко засегнат се чувствам! И таз добра, неколцина от първата група… Бива ли да са толкова глупави? Сигурно са Ноа Мортимър и онзи голобрад младок Чарли Маклелън. — Кинг смъкна рамене и стисна зъби.
