— Каква приумица на природата! — отбеляза ведро лейтенант Кинг, след като събра семейството си, включително змиите, които гледаха разкаяно. — Доста съм обикалял острова, но никъде не съм виждал следи от подобен ураган. Такива хали не са вилнели най-малко от няколко века, колкото е нужно, та боровете да станат шейсет метра. Такова чудо просто не се е случвало. — Изражението му се промени и той заприлича на последовател на Уезли, обхванат от праведен гняв. — А защо се случи точно тази година? Който е съгрешил, нека се взре в душата си. Това е Божие дело, така да знаете. Божие дело! А щом е Божие дело, запитайте се защо Той е стоварил стихиите върху първите люде, населявали някога най-безценната от всичките Му перли? Молете се да ви прости греховете и занапред внимавайте да не съгрешавате! Следващия път току-виж Господ решил да отвори земята, та да ви погълне всичките.
Вдъхновени думи, от които всички се стряскаха седмици наред, после обаче, както често става при човеците, поуката беше забравена.
Лейтенант Кинг си имаше причини да се запита дали и той със своята сприхавост не е отприщил Божия гняв — едно дърво уби личната му свиня заедно с прасенцата сукалчета.
Това, че целият остров е опустошен, личеше от дънерите и клонаците, заприщили потока в Артъровия дол и довлечени от пороя чак от билото на хълмовете. Пролетното чистене отне на мъжете доста дни, а на жените, които всъщност понесоха основното бреме — много седмици, трябваше да мине цял месец, докато лагуната, червена от размитата пръст, стане отново аквамаринена.
После обаче, на втори март, пристигна „Бдителност“ и Ричард заедно със секачите отново грабнаха трионите. Селището в Нов Южен Уелс все така изпитваше глад за летви, дъски и греди, да не говорим пък за рейките. Добре поне, че не се налагаше да секат боровете — дървеният материал вече се търкаляше по земята, макар че в голямата си част беше стар и прогнил.
Наред с другите с „Бдителност“ пристигна един опитен секач — Уилям Холмс. Толкова ли беше задължително всички да се казват Уилям? Та той каза, че след дърветата в Порт Джаксън боровете на остров Норфолк му се стрували детска залъгалка.
Ричард знаеше, че командващият би дал мило и драго да заработи трета яма, където да бичат трупите, и заръча на Холмс да намери сред свежото попълнение каторжници, пристигнали с „Бдителност“, още трима души, с които да поеме триона на плажа. Холмс беше свестен човек, беше дошъл заедно с жена си Ребека и двамата бързо се включиха в живота на малката общност. Така Бил Блакол и Уил Маринър отидоха да работят на ямата за бичене в Артъровия дол. „Аз пък — рече си с желязна решителност Ричард — ще взема редник Уигфол, Сам Хъси и Хари Хъмфрис и ще отида да бича на третата яма нагоре в долчинката. Там ще ми бъде много по-спокойно, ще помоля лейтенант Кинг да си вдигна някъде наблизо хубава къща. Време е Джоуи Лонг да се грижи сам за себе си. Единственото, което ще взема, са книгите, леглото с пухения дюшек и възглавница, половината одеяла и личните си вещи. А също едно от кученцата на Макгрегър, след като господин Кинг разреши на Джоуи да задържи за себе си две от кутретата — мъжките, на Делфиния. Няма да е зле горе в долината да имам кутре, което да лови плъхове.“
Речено-сторено — Ричард направи всичко, което беше намислил. Единственият, който тъжеше, бе Стивън Донован, свикнал да се отбива в къщата му всеки път, тръгне ли да се къпе в Залива на костенурките.
Заедно със зимата пристигнаха лейтенант Джон Крезуел и неговият отряд от четиринайсет морски пехотинци — сега вече работната сила наистина беше внушителна и бе подчинена на доста сурова дисциплина, така че най-свидните замисли на командващия, включително язът, взеха малко по малко да се осъществяват. Къщата на Ричард се падаше на неколкостотин метра над яза, почти в началото на гората. Божичко, какво спокойствие!
Не щеш ли, оказа се, че просеките излизат на челно място в дневния ред на лейтенант Кинг. Изсякоха такава просека от единия, та чак до другия край на острова: беше дълга към пет километра и се падаше откъм подветрената страна на Залива на водопада, наречен така, защото най-красивият от множеството малки водопади се стичаше с грохот по скалите и се вливаше в морето. На това място имаше назъбени скали, които обаче образуваха нещо като площадка, така че лодките можеха да акостират там, ако вятърът в залива пред селището Сидни не позволяваше да прекосяват рифа. Просеката беше необходима и защото най-хубавият лен вирееше именно при водопада и лейтенант Кинг си беше наумил да построи малко над плоската скала мъничко селище, което вече бе нарекъл Филипбърг и където все пак смяташе да се опита да тъче ленено платно.
