През декември пристигна „Бдителност“ с още каторжници, така че населението на селището скочи на сто трийсет и двама души, и със заповед от губернатора Филип дажбите да бъдат намалени с една трета, както вече било в Порт Джаксън. За разрастващия се Норфолк вестта не беше чак толкова бедствена. Въпреки че милионите гъсеници бяха опоскали всяко листенце, до което бяха допълзели, реколтата от пшеница, с която бяха засети четирийсет и пет декара, се развиваше чудесно и напоследък не валяха поройни дъждове, които да я съсипят. Царевицата беше избуяла дори още повече, прасетата се множаха бързо, както и патиците, и кокошките, бяха узрели и бананите. Който обичаше риба, имаше предостатъчно и от нея.
С издръжливостта и упорството си Морган се бе превърнал в един от най-привилегированите каторжници, и то не за друго, а защото не създаваше ядове, работеше неуморно и не знаеше що е болест. Затова и му отпуснаха достатъчно от новия камък и от хоросана, за да си иззида прилично огнище с комин. Всички триони работеха с пълна пара — какво повече можеше да иска командващият от началника на секачите? За късмет с „Бдителност“ от Порт Джаксън пристигнаха още триони. Губернаторът Филип предвиждаше да утрои населението на остров Норфолк и беше отсъдил, че Порт Джаксън се нуждае по-малко от триони и ножовки, отколкото островът. Щеше да се убеди колко прав е бил в решението си, щом „Бдителност“ се върнеше, натоварен с първата пратка чудесна чиста вар.
С „Бдителност“ пристигнаха и толкова много жени, че лейтенант Кинг се чудеше каква работа да им намери. Тогава на Ричард му хрумна блестящата, вдъхновена идея да прати шест от тях да точат трионите. Призна си горчиво, че е трябвало да се сети много по-рано. Работата бе подходяща за жени, стига те да притежаваха определен темперамент — вършеше се в седнало положение, на сянка, не беше изтощителна, за нея се искаше изострено внимание, но женорята можеха и да си бъбрят, докато точат. Така на всяка яма на секачи сложиха по една точиларка, която да пробва остриетата — да не са се изтъпили, а също жени, които да смъкват кората на трупите. Така между несемейните току припламваше любов. Но новодошлите каторжнички на бърза ръка разузнаха, че Ричард Морган вече е женен и не си пада по тънката част.
Намалените с една трета дажби показваха, че вече две години от Англия не е пристигнал и един-едничък кораб — дългоочакваният товарен платноход „Страж“, който уж трябваше да прекара личните вещи на редниците пехотинци, както и тонове брашно, осолено месо, други хранителни продукти и добитък, така и не се появи — никой не знаеше защо. Всеки божи ден на една от скалите край Порт Джаксън заставаше часови, който вече от година се взираше с мъчително очакване. Все му се привиждаше платно — и кит да избълва струя вода, и вълна да се разплиска, и да се зададе малко бяло облаче. Но платно нямаше и нямаше. Храната, която през май 1789 година „Сириус“ беше докарал от нос Добра надежда, вече беше на привършване, а кораб не идваше и не идваше. Единственият лъч на надежда за губернатора Филип беше остров Норфолк — там все растеше нещичко, друго можеше да бъде хванато, а и нямаше туземци, които да плячкосват.
Както разказваха хората, пристигнали с „Бдителност“, Порт Джаксън бил в окаяно положение — хората били прегладнели до смърт и приличали на живи мощи. Хранели някакви надежди за хълма Роуз и за някои области северно и западно от Порт Джаксън, например за стопанства Тунгаби и Баундъри, в които криво-ляво се раждали зеленчуци, затова пък щели да минат години, докато приберат първата прилична реколта зърно.
След като „Бдителност“ се прибра в Порт Джаксън, натоварен с вар и дървен материал, губернаторът Филип реши, че волю-неволю ще му се наложи да прати „Сириус“ да докара отнякъде храна в големи количества. Чак сега си даде сметка, че нос Добра надежда не е достатъчно многолюден, та да предостави исканото брашно и особено месо, а и добитък. Продаваше излишъците си на холандците и англичаните, хвърлили котва на път за Източна Индия или на връщане от там — сиреч провизии за екипажи с численост от двайсетина до петдесет души. На нос Добра надежда изобщо не му беше по силите да изхрани хиляда, че и повече гърла, пък било то и в продължение само на година — „Сириус“ се беше върнал полупразен.
Налагаше се да ходи чак до Кате, където имаше колкото щеш ориз и пушено месо, да не говорим пък за чая и захарта, които, макар и да не засищаха, все щяха да подсладят поне мъничко участта на каторжниците. Губернаторът се надяваше в Уомпоа, в европейските търговски центрове да закупи и ром.
1790 година започна по-зле и от 1789-а, макар да си бе мислил, че това е невъзможно.
