Всички каторжници до последния без секачите и дърводелците бяха вдигнати на пожар и пратени в другия край на острова — да помагат на новопристигналите да качат багажа по баира и после, предвождани от майор Рос, да прекосят острова и да идат в селището Сидни.
— Клетият той, само да знаеш колко ми е мъчно за него — каза Стивън на Ричард, докато обядваха студена оризова каша с късове осолено месо и цяла шепа магданоз.
Седяха в къщата на Ричард и гледаха през прозореца откъм подветрената стена как дъждът се плиска. Стивън беше донесъл брашното и осоленото свинско, Ричард пък беше дал ориза и магданоза.
— За майор Рос ли говориш?
— Да, за същия. Те с Хънтър се мразят до смърт и Хънтър взел, моля ти се, че изпроводил Рос от кораба с лодка, напълнена чак до планшира с кокошки, пуйки, сандъци, бурета — прасците на Рос бяха в такива синини, че той, горкият, се измъчи, докато скочи от лодката на скалата, а после едвам се държеше на крака. И никой не му помогна, представяш ли си — всички са верни на Хънтър до гроб. Сигурно са злорадствали неописуемо, докато са гледали как майорът едвам се добира с лодката до брега, ала той не току-така се слави като костелив орех — прави, струва, но не се измокри от вълните. Полага му се по право да му натоварят и багажа, така че Рос да не се отделя от него, той обаче още си е на „Сириус“ и сигурно ще бъде последното, което ония негодници ще свалят на брега. Посрещнах го, опитах да му помогна да изкачи онова проклето нанагорнище, но къде ти! Не искаше и да чуе! Покатери се, вир-вода от дъжда, с вдигната брадичка и стиснати устни. И тръгна с напета стъпка по оная ужасна просека през острова, а аз заприпках като пале подире му — не ти трябва тюлен на плажа. Може и да си е чешит, но инак е мъж на място!
В края на разказа Ричард се беше ухилил до уши, но въпреки това не пророни и дума, изправи се да вдигне чиниите и да ги изнесе навън, на дъжда, а после раздигна и масата. Броени часове след последното посещение на „Бдителност“ всички научиха, разбира се, че лейтенант Кинг си заминава и на негово място ще дойде майор Рос, вест, посрещната почти единодушно с роптаене и клетви. Празникът беше свършил, майор Рос щеше да се погрижи за това. При тази мисъл такива като Дайър и Франсис съвсем се умърлушиха, но не Ричард — о, да, лейтенант Кинг си беше добър началник, но дори сто четирийсет и девет души му бяха множко при неговия подход. Единственото, за което го биваше Кинг, бе да си подръпва перуката, да праща хората да секат дървета и да ги бичат, а после да строят с дървения материал колиби. Остров Норфолк беше с площ някакви си четирийсет квадратни километра, но Сидни със сигурност не беше единственото място, където този огромен приток от новопристигнали можеше да бъде настанен. Филипбърг и нивите, засети с лен, бяха единственият опит на Кинг да разпрати хората и другаде — честно казано, той предпочиташе да вижда голямото си семейство събрано накуп, на педята земя край селището Сидни. Щом Робърт Уеб и Бет Хендерсън се изселиха при Водопада, Кинг бе направо сломен, а когато Ричард Филимор от „Скарбъро“ се примоли да отиде да живее в източния край на далечния плаж, за да обработва една долчинка, която си беше харесал, лейтенантът дори не пожела да го изслуша.
А според Ричард най-разумно беше Кинг да оползотвори целия остров Норфолк и да пусне хората да се заселят кой където иска. Виж, притесняваше се да не би селището Сидни да плъзне нагоре по Артъровия дол — беше му приятно, че около него не живее никой, за да му влиза в нужника, който си беше изкопал в подножието на хълма. Беше си направил и нещо като баня насред гората от папрат, като беше отбил малко от потока, за да не зарази с тялото си водата му, макар че здрав човек надали можеше да я замърси. Докато ги управляваше Кинг, къщите в Сидни все някой ден щяха да стигнат и до неговата. Не че Ричард се надяваше Рос да прояви повечко мъдрост, при всички положения обаче майорът беше съвсем различен и вероятно щеше да намери разрешение за това внезапно и едва ли не чудовищно разрастване на населението.
— Значи куртката на майора вече се суши в къщата на командващия? — попита Ричард, докато двамата със Стивън вървяха под дъжда надолу към яза и вира.
— О, няма нищо по-сигурно от това. Клетият господин Кинг, не му завиждам. Хем е в див възторг, че губернаторът го е натоварил с такава изключително важна задача, хем си хапе опашката при мисълта какво ще направи майор Рос от остров Норфолк.
