Редник Уигфол, който беше хапнал заедно с неколцина от новопристигналите пехотинци, негови приятели още от Порт Джаксън, забеляза Ричард и се завтече към ямата с трионите. Вече бяха разрязали наполовина десетметров дънер и тъкмо се канеха да го набичат на летви и греди. Стивън Донован продължи нататък, към първия от десетината отряда, за които отговаряше: мъжете се бяха запретнали да майсторят жлебове за яза, направен от огромни базалтови камъни, натрошен варовик и струпана пръст. Дори при тоя проливен дъжд стената не помръдваше, нещо, изненадало всички — вече дни наред валеше като из ведро.
За някакви си четири дена населението на остров Норфолк скочи от сто четирийсет и деветима на четиристотин двайсет и четирима души — със „Сириус“ и „Бдителност“ бяха пристигнали повече хора, отколкото бяха живели тук до март 1790 година. И двата кораба бяха докарали какви ли не хранителни запаси, като се почне от брашно и се стигне до ром.
— Но далеч не са достатъчни — подвикна покрусен лейтенант Кинг на майор Рос. — Как ще изхраня толкова народ?
— Не берете грижа за това — отвърна доста рязко майорът. — Вие сте командващ само докато „Бдителност“ отплава, а това ще стане скоро, веднага щом морето се поуспокои, така че да разтоварим кораба от тази страна на острова. Докато заминете, ще се подчинявам на нарежданията ви. Ала прехраната на хората е моя грижа. Както и тяхното настаняване.
Той прегърна десетгодишния си син Александър Джон, произведен младши лейтенант след смъртта на капитан Джон Шей, при което всички бяха повишени по етапния ред и нисшите чинове се бяха оголили. Малкия Джон, както го наричаха всички, беше кротко дете, достатъчно разумно да не усложнява допълнително живота на баща си — понасяше участта си безропотно и си даваше ясна сметка, че другите офицери не са във възторг от това странно произвеждане в чин. Застанал на носа пред скромната къща на командващия, баща му погледна брега и видя същото безредие, каквото беше настанало и след като бяха слезли в Порт Джаксън.
Хората сновяха безцелно напред-назад, включително и петдесет и шестимата новопристигнали морски пехотинци, които още нямаше къде да се подслонят. Офицерите бяха иззели тесните като килии колиби на каторжниците, пристигнали преди това и също допринесли за безпорядъка, понеже се бяха слели с редиците на новодошлите бездомници.
— Надявам се, господин Кинг, че разполагате с добри секачи — подметна мрачно Рос.
— То се знае, че разполагам — отвърна с все по-голямо безпокойство лейтенантът, внезапно притеснен да напусне остров Норфолк. — Имаме три ями за бичене на трупи, но трябва да намеря още мъже, които умеят да секат, а това, както знаете, майор Рос, не е лесна работа.
— Сред новопристигналите каторжници са и секачите на Порт Джаксън.
— Носите, надявам се, още триони?
— Негово превъзходителство губернаторът прати всички триони без три, както и сто бичкии. — Рос свали ръце от раменете на сина си. — Ричард Морган сред секачите ли е?
Кинг грейна.
— Без него нямаше да се оправя — отвърна той, — както и без Нат Лукас, отговорника на дърводелците, и без писаря Том Краудър.
— Казах ви аз, че Морган е свестен човек. Къде е?
— Сече, докато се мръкне.
— А не точи ли трионите?
Лейтенантът се усмихна.
— Праща жените и те се справят изключително добре. Колкото до самия Морган, той работи на един трион с редник Уигфол — е, не успяхме да намерим подходящ каторжник. Работата е неблагодарна, ала Уигфол е неуморим, както Морган и още неколцина. Радват се на невероятно здраве сигурно благодарение на усърдния труд и на добрата храна.
— И занапред трябва да ги храним добре дори и другите да не си дояждат. Като начало — допълни Рос, за миг забравил, че все още началник тук е Кинг, — трябва да вдигнем колиби за моите пехотинци. Истински ад е да се живее в палатка, ако Хънтър изобщо си размърда важния задник и разтовари някога палатките. — Сетне добави, но не като извинение: — Къде според вас трябва да се намират помещенията за пехотинците?
— Ей там, зад мочурището — отвърна Кинг, благородно преглътнал огорчението. — В подножието на хълмовете зад селището Сидни не е заблатено, но трябва да ви предупредя, че вбити в пръстта, боровете на Норфолк загниват бързо. Най-добре е основите да са каменни — дойдоха ли и зидари?
— Да, както и неколцина каменоделци. Сега-засега на Порт Джаксън не му трябват нови постройки, а негово превъзходителство губернаторът е наясно, че тук, на остров Норфолк, има остра нужда от колиби. А, между другото, зарадва се много на варта — колкото и да обикаляхме из графство Къмбърланд, не намерихме и едно-едничко камъче варовик.
