— Тогава, щом го видя, ще му кажа да не се притеснява. Ако се налага, сме в състояние да добиваме доста варовик — уточни Кинг. Чудеше се как да обърне чашка портвайн. Майор Рос гледаше на кръв всекиго, позволил си да пийне повече от четвъртинка какъвто и да било алкохол. Зърна на прага на къщата Ан и реши да остави майора да се оправя сам — така де, Ан чакаше второ дете и сигурно се беше притеснила до смърт. — Трябва да вървя! — викна той и се завтече към жената.
Отнейде изникна слабичкият младши лейтенант Ралф Кларк, когото Рос беше презирал, докато не бе осъзнал, че той може и да е мекушав и незрял, но се погажда както малцина с децата и се грижи с голямо удоволствие за Малкия Джон. Беше безполезен като пехотинец, но нямаше цена като детегледачка.
— На драго сърце бих си преоблякъл ризата, уважаеми господине — рече вежливо Кларк и се усмихна на Малкия Джон. — Както, безспорно, не е зле да сторите и вие. Можеха да пратят поне багажа.
— Съмнявам се, че ония от „Сириус“ ще успеят някога да го разтоварят — отвърна кисело Рос, — макар че, както гледам, на „Бдителност“ се справят с лекота.
— Понеже на „Бдителност“, драги ми господине, са Бол и Блакбърн. Те познават на пръсти мястото.
„Ах, какъв негодник и глупак е тоя Хънтър“ — каза си наум майорът. После добави на глас:
— Наглеждай Малкия Джон, лейтенанте. Трябва да се поразходя.
Уж от опустошителния ураган бе минала цяла година, а още личаха белезите, оставени от него, макар че дърветата, които можеха да се използват, бяха със смъкната кора и бяха нарязани на трупи с подходящата дължина. Прекалено големите, които не ставаха за греди, и вече прогнилите бяха с окастрени клони — за борини и съчки, стволовете им пък бяха нацепени и бяха струпани било в ровове, било на купчини. Както му беше обяснил Кинг, селището още разрязвало дърветата, повалени от вятъра, макар че продължавали да прочистват баирите около дола и Сидни и трупали дървения материал. „През зимата — помисли си Рос, — ще заповядам да кладат огромни огньове всеки ден. Прекалено много ценна равна земя е затрупана от окършените борове.“
Островът му се струваше още по-ужасен и от Порт Джаксън, умът му не го побираше как четиристотин души ще живеят тук поне в някакви удобства. Въпреки пълчищата гъсеници имаше колкото щеш зеленчуци, но човек не можеше да кара на едните зеленчуци, особено когато от него се искаше и да работи с пот на челото — нуждаеше се и от месце и хлебец. Рос беше изумен от количествата пшеница, а също и царевица в хамбара. Кинг му беше обяснил, че само благодарение на потомството на Макгрегър и Делфиния, което все се навъртало около хамбара, били спасили зърното от плъховете, а с новопристигналите бяха дошли още десетина кучета и двайсетина котки, които щяха да се включат в битката с ордите гризачи. Тук свинете бяха много по-угоени, отколкото в Порт Джаксън. Ядели царевица, кръвно цвекло, остатъци от риба, а също мекото на палмовото дърво и на папратта. Похапвали и морски птици, които между ноември и март идвали да гнездят на хълма Джордж.
— Много са глупави — бе обяснил Кинг, — изгубят се и не могат да си намерят гнездата. Гра-гра! Гра-гра! Когато са тук, грачат по цели нощи, не ти трябват призраци, ако си нов, като едното нищо ще ти изкарат ангелите. Но вземеш ли борина, за нула време ги хващаш. Прасетата се покатерват горе на баира и си правят гощавки. И ние опитахме да ги ядем, нали са ни под ръка, но не стават за ядене — мазни са и вонят на риба — ух!
„Така че — помисли си Рос — мога да разчитам поне на свинете.“
Колкото и добра да беше пшеницата, тя пак нямаше да изхрани четиристотин двайсет и четири гърла до следващата реколта. Сееше се през май — юни, жънеше се през ноември — декември. Ако се вярваше на Кинг, царевицата растяла целогодишно. Преборвал се с плъховете и с гъсениците, като сеел пшеницата точно когато вълната от гъсеници отстъпела, царевица пък засявал непрекъснато. Изкласилата пшеница била твърде крехка и плъховете не можели да се покатерят по нея. Но и класовете на пшеницата, и мамулите на царевицата били опустошавани от зелените папагали, които налитали на цели рояци. „Не е шега работа да опитомиш природата — помисли си майорът, — прилича на постоянна война.“
