Обиколи равнината покрай морето надлъж и шир, сетне и напреко и през цялото време мислеше и мислеше. Не биваше да заселва повече Артъровия дол, там очевидно културите вирееха най-добре и долчинката трябваше да бъде запазена за тях. Ето защо поне засега селището Сидни трябваше да подслони всички — но само засега. Майорът реши да навести Робърт Уеб и жена му, както и Робърт Джоунс, каторжник с изтекла вече присъда, отишли да живеят някъде по средата между Сидни и Водопада. О, Водопадът — какво място да слезеш на брега! Хънтър сигурно се е подсмихвал злорадо, докато е гледал как заместник-губернаторът се придвижва без багаж, в лодка, пълна с пилци, към сушата. Рос погледна на кръв и съсредоточи цялата си енергия върху онзи злобар, Джон Хънтър, капитана на „Сириус“ — колкото и практичен, приземен и оправен да беше майорът, родом от Шотландия, той бе убеден, че проклятието има огромна сила. Хънтър нямаше да види бял ден. Щеше да съжалява горчиво, че изобщо се е раждал. Хънтър щеше да загази не на шега. „Проклет да си, проклет да си, проклет да си!…“
На Рос му олекна, той спря в другия край на просеката и се обърна на изток, към разчистеното, ала все още голо пространство, завършващо при морето, при плажа отвъд Залива на костенурките. Реши, че на това място, както и на пътя до скалата, където бяха слезли на сушата, ще се настанят морските пехотинци заедно със своите началници, които по този начин щяха да отрежат достъпа на каторжниците до Артъровия дол и храната, складирана в огромната плевня на Кинг и в горната част на хамбара. Щеше да разположи заточениците източно от пехотинците, в колиби за по десет души, пък преподобният Джонсън да върви по дяволите с неговите клетви никой да не прелюбодействал и мъжете да бъдели държани отделно от жените. Рос беше на мнение, че и да развратничат, това поне мъничко ще ги направи щастливи. А Бог щеше да им прости, понеже ги беше подложил на толкова много други непосилни изпитания.
Каторжниците, изгонени от колибите покрай плажа, та в тях да се настанят офицерите и шефовете, трябваше час по-скоро да се върнат в жилищата си — Рос беше строг, но справедлив. Онези, които се бяха трудили тук — а те, като теглим чертата, бяха шепа хора, — трябваше да бъдат възнаградени някак за усилията. Щяха да се върнат по колибите веднага щом Рос подслонеше както подобава своите офицери, пак тези каторжници първи щяха да бъдат и оземлени. Майорът вече беше стигнал до извода, че това е единственият изход — да навлязат във вътрешността на тази педя земя, запокитена насред безбрежния океан, и да я заселят. Който искаше да се труди, трябваше да бъде поощрен, като получеше земя, било то край селището Сидни, било в Артъровия дол, макар че там нямаше да живеят много хора, било в още неусвоената девствена вътрешност на острова, където щяха да се установят мнозинството преселници. Край на просеките — щяха да проправят хубави пътища до залива Бол, до Водопада, до Ансъновия залив. Направеха ли пътища, хората щяха да се придвижват по тях. Ако Рос имаше някакво предимство, то това бе многочислената работна ръка.
След като взе тези решения, майорът се обърна на запад и навлезе в Артъровия дол — ще не ще, трябваше да признае, че макар и да е разполагал с малко хора, лейтенант Кинг не си е губил времето през тия — две години, откакто бе слязъл на остров Норфолк. Малко по малко заменяха дъсчените основи на плевнята и хамбара с камък — с варовика, от който получаваха и варта и който Кинг беше намерил при гробищата, стопанският двор до плевнята беше просторен, а язът си беше истинско вдъхновение. Рос откри втората яма за бичене на трупи — беше с навес срещу слънцето, а мъжете работеха, та се късаха; майорът погледна кисело жените, които, насядали под покрива, точеха трионите, и продължи нагоре покрай яза, където склоновете на възвишенията бяха разчистени от дървета, та да бъдат засети с още жито и царевица. Там Рос намери третата яма за рязане на дървен материал — Ричард Морган се беше покатерил върху гигантски ствол. Майорът знаеше, че не бива да разсейва секача точно когато смъртоносното сечиво е захапало дънера с обхват два метра вече до сърцевината, откъдето щяха да издялат греди, и продължи да гледа, без да продумва и дума.
