— Поредното потвърждение на моята теория — отбеляза Рос и се облегна на стола така, че предните му крака се отлепиха от пода. — Познато до болка. Някои от вас са си изпечени мошеници, но ми е правило впечатление, че повечето гледате да не си навличате неприятности. А шепа негодници ви усложняват неимоверно живота. На всеки каторжник, наказван с побой, се падат по трима-четирима, които така и не знаят що е камшик, но който веднъж е бит, после пак и пак забърква някоя каша и пак бива наказван. Е, срещат се и такива, които не са нито злосторници, нито свестни хора — тях ги мързи да гледат, камо ли да работят. А колкото до английските съдилища, те отсъждат въз основа на голословни показания. Рядко се интересуват от доказателствата.
— Пък и мнозина извършват престъпления, докато са мъртво пияни — отбеляза Ричард.
— При теб така ли стана?
— Е, не, въпреки че ромът доста допринесе за бедите ми. Предстоеше ми да свидетелствам за измама с акцизи и трябваше на всяка цена да ми попречат. Това стана в Бристъл, а ме пратиха на съд в Глостър, където не познавах никого. — Ричард въздъхна тежко. — Но да ви призная, драги ми господине, не виня никого освен себе си.
Рос си помисли, че мъжът прилича на келт от Уелс: черна коса, изсечено смугло лице, светли очи. Сигурно беше наследил ръста от предците си англичани, а мускулестото тяло беше плод на усърдния неуморен труд. Секачите, зидарите и дърварите, които влагаха сърце в работата, винаги имаха изваяни тела. Стига, разбира се, да получаваха достатъчно храна, а хората на остров Норфолк явно не гладуваха. Виж, не беше сигурно, че и занапред ще е така.
— Пращиш от здраве — отбеляза Рос, — всъщност и не помня някога да си лягал болен.
— Успях да си запазя здравето главно благодарение на филтъра за пречистване на вода — посочи той с признателност шуплестия камък. — Пък и извадих късмет, уважаеми господине. И да не съм си дояждал, или е било за кратко, или не съм се товарел с работа, та да се поболея. Всъщност знае ли човек какво щеше да се случи, ако бях останал в Порт Джаксън! Добре, че преди година и четири месеца ме пратихте тук. — Очите му проблеснаха. — Обичам риба, но има и такива, които не я понасят, така че взимам и тяхната и си хапвам до насита.
Мактавиш нахълта презглава през отворената врата и задъхан, се метна върху скута на Ричард.
— Майко мила! Това Уолас ли е? Виждам, не е Макгрегър.
— Не, не е Уолас, драги ми господине. Това е внукът му, роди го държавната шпаньолка Делфиния. Казва се Мактавиш и лови плъхове.
Рос се изправи.
— Браво на теб, Морган, хубава къща си вдигнал, много е уютно. Хладно през лятото благодарение на дърветата, топло през зимата благодарение на огнището.
— На ваше разположение е, драги ми господине — отвърна Ричард, както го изискваше положението му.
— Ако беше по-близичко до цивилизацията, Морган, щях да се нанеса начаса, хич не си прави илюзии. Добре си се сетил да я построиш в края на дола. Никой от офицерите и началниците няма да иска да бие толкова път, ако не броим, разбира се, лейтенант Кларк, но той ми трябва долу. — „Къщата е прекалено откъсната, не е безопасно тук да живеят офицери — помисли си Рос. — Не се знае какво ще му хрумне на келеша, който дойде да живее тук.“ — И все пак — рече вече от вратата — не след дълго ще ти се наложи да подслониш някого.
Ричард го изпрати чак до ямата за бичене на трупи, където Сам Хъси и Хари Хъмфрис се бяха заели с нов дънер.
— Шеф съм на секачите, господине, така че, щом ви остане време, не е зле да обсъдим някои неща — подхвана той.
— Какво по-подходящо време от сега! Казвай каквото има да казваш, Морган!
Обиколиха една по една ямите за трупи — Ричард обясни своята система, колко важно е да включват и жени, които да точат трионите и да смъкват кората, сетне показа места, където би могло да се издълбаят още ями, допълни какви мъже му трябват, за да ги привлекат в биченето, а също, че е желателно да им се разреши в свободното време да секат дървен материал, с който да си вдигнат къщи, и че не е зле някои от излишните инструменти да се пригодят така, че да стават и за напречно рязане.
— Но това е тънка работа — рече той в заключение, когато отидоха при ямата на плажа, — не бих я поверил на друг. Освен ако не сте довели и Уилям Едмъндс? — попита Ричард, сигурен, че майор Рос знае имената на всички преселници, били те свободни граждани или каторжници.
— Да, тук някъде сред множеството е. Взимай го.
„Ето, направих прехода безболезнено — отбеляза до немай-къде доволен наум Ричард. — Майор Рос сигурно няма и един-едничък приятел, щом разговаря с някакъв каторжник като с равен. Затова ли ме прехвърли тук?“
