Беше влажно, времето се беше пооправило в сравнение с преди четири дни, когато Рос беше слязъл на сушата, и мъжете с трионите работеха само по износени, одрипавели платнени панталони. „Бива ли такова нещо! — възмути се Рос. — Никой от тях не може да си позволи такъв разкош като долни дрехи, знам го още от Порт Джаксън — там преди цяла година последните долни дрехи на каторжниците се разпаднаха на парцали. Значи бъхтят, клетите, а грубият шев на панталоните им протрива слабините. Може и да мразя каторжниците, но защо да си кривя душата, трябва да призная, че доста голяма част от тях са свестни хора, срещат се дори прекрасни мъже. Кинг може и да превъзнася типове като Том Краудър — подмазвачът му с подмазвач! — аз обаче предпочитам мъже като Ричард Морган: никога не си хвърля думите на вятъра, отваря уста само за да предложи нещо смислено. Както и Нат Лукас, дребничкия дърводелец. Краудър ще работи неуморно, ако може да намаже нещо за самия себе си, докато Морган и Лукас работят заради самото удоволствие да си свършат добре работата. Неведоми са пътищата Божии, Той е създал някои мъже и жени наистина работливи, а други — неизлечимо мързеливи…“
Едва след като мъжете разрязаха дънера, Рос проговори:
— Запретнал си се здраво, Морган, виждам, виждам!
Ричард дори не си направи труда да прикрие радостта си — обърна се, както стоеше върху ствола, скочи долу на земята и се приближи до майора. Пресегна се по инерция, ала овреме се усети и уж изкозирува.
— Добре дошли, майор Рос! — усмихна се.
— Теб извадиха ли те от бараката?
— Още не, драги господине, но очаквам да го направят всеки момент.
— Къде живееш, та още не са те изпъдили?
— Малко по-нагоре, точно в края на дола.
— Я ми покажи!
Вече с каменна основа и покрив от летви, къщата — тя не можеше да бъде наречена колиба — се беше сгушила точно край гората. Рос забеляза, че е с каменно огнище и комин, както някои от колибите и къщите на каторжниците й край морето, знак, че Кинг е сметнал, че си заслужава да възнагради Ричард Морган. Малко по-нагоре по хълма имаше и ружник. Около къщата се виждаха злачна зеленчукова градина и пътека, покрита с базалтови камъни и водеща към вратата, зад градината се мержелееха стръкове захарна тръстика. Няколкото бананови дървета бяха отрупани с цвят, склонът при клозета беше засаден с нисък кичест храст, целия в розовеещи плодчета.
След като влезе, майор Рос ахна колко майсторски е изработено всичко — Ричард все пак не беше дърводелец. Стените, таванът и дюшемето бяха загладени с шкурка. Ами да! Нали и майсторите оръжейници обработват дърво. На полицата върху стената се виждаше внушителна сбирка от книги, на друга поличка беше оставено нещо, което подозрително много приличаше на филтър за пречистване на вода, леглото беше застлано с одеялата на „Александър“, насред стаята имаше красива маса и два стола. Прозорците бяха със здрави капаци, като за тукашното време.
— Направил си си дом — отбеляза Рос и се разположи на един от столовете. — Сядай, Морган, инак ще се чувствам неудобно.
Той седна доста сковано.
— Радвам се да ви видя, господине.
— Пролича си по лицето ти. Ти си сред малцината, които се радват.
— Е, хората не обичат промените, каквито и да са те.
— Особено пък ако се казват Робърт Рос. Не, не, Морган, не е нужно да се правиш на учуден! Ти може и да си каторжник, но не си престъпник. Има разлика. Да вземем например Лукас, за мен той също не е престъпник. Знаеш ли какво е извършил, та са го изселили? Събирам доказателства за една теория, която разработвам.
— Живеел в пансион в Лондон, в стая, която не бивало да заключва, понеже всеки момент можели да му пратят съквартирант. До него живеели баща и дъщеря. Бащата открил някои от вещите на щерка си под дюшека на Лукас — май някакви престилки, вече не помня. Но не неща, които пропаднал тип би задигнал. Лукас се кълнял, че не ги е слагал там, но момичето и бащата предявили иск срещу него.
— А каква според теб е истината? — попита майорът, беше го заглождило любопитство.
— Според мен щерката е хвърлила око на Лукас. Когато е ударила на камък и той не й е обърнал внимание, е решила да му отмъсти. Делото срещу него се гледало, има-няма, десетина минути, хазяинът дори не си направил труда да се яви пред съда, така че нямало кой да се застъпи за горкия Лукас. Въпреки че, доколкото знам, в лондонските съдилища е пълно с народ, няма къде игла да падне, цари голяма бъркотия, няма да се учудя, ако човекът се е явил, но се е залутал или са му отказали да го пуснат в съдебната зала. Съдията разпитал Лукас, той отхвърлил всички обвинения, но онзи на кого ще повярва, на него, дето е сам, или на двамата свидетели? Лепнал му седем години.
