Сега дори офицерите получаваха някаква си четвъртинка силно разреден ром на ден, което не притесняваше ни най-малко лейтенант Ралф Кларк — той пак успяваше да замени дажбата си ром срещу ризи, долни дрехи, чорапи, какво ли не, от които имаше крещяща нужда: багажът му така и не беше достигнал от „Сириус“ до него, макар че лейтенантът виждаше някои от дрехите си по гърбовете на каторжниците. Майор Рос също не си беше получил вещите от кораба, макар че не го правеше на въпрос — за разлика от Кларк, който по душа си беше мърморко.
Извадеха ли картофи, колкото и малко да бяха те, ги поделяха между хората: на десет души се падаха по няколко грудки, набраните зеленчуци също биваха поделяни по равно. Сигурно защото не засищаха — но най-вече понеже на острова нямаше скорбут, зелени зеленчуци се намираха в изобилие. Хората предпочитаха да хапнат всичко друго (освен риба), но не и огромна копаня спанак или зелен боб.
Предстояха им тежки, отчаяни дни. Майорът беше наясно, че „Бдителност“ няма да се върне. Трийсет и четири годишният тендер, досега плавал само в Ламанша, трябваше да стигне чак до Източна Индия, за да вземе храна, инак хората в Порт Джаксън бяха обречени да измрат от гладна смърт — е, обитателите на остров Норфолк не бяха застрашени от това, но пък щяха да се видят принудени да живеят като първобитните хора. И дръзкият експеримент щеше да се провали с гръм и трясък.
Робърт Рос вярваше не по-малко пламенно от Артър Филип, че каквито и бедствия и несгоди да ги чакат в бъдеще, хората, за които му беше поверено да се грижи, не бива да живеят по-зле от християните британци другаде по света. Майорът бе длъжен да прави, да струва, но да съхрани нравствеността, благоприличието, грамотността, технокрацията и останалите добродетели на истинската европейска цивилизация. Не ги ли опазеха, дори и да останеха живи, хората щяха да се превърнат в отрепки. Рос обаче се различаваше от Филип в по-отвлечените добродетели — оптимизъм и вяра. Филип беше убеден, че дръзкият експеримент ще успее. Докато Рос просто смяташе, че всичко това — време, пари, имущество, усилия, е отишло на вятъра, потънало е в търбуха на безчестието, без да оставя и следа. Но колкото и дълбоко вкоренено да бе това негово убеждение, то не му попречи ни най-малко да прави всичко по силите си, за да намира решение на въпросите, за които ония надути пуяци в Лондон така и не се бяха сетили, докато бяха слушали сър Джоузеф Банкс и господин Жакоб Мария Матра и бяха умували над грандиозния си замисъл. Какво по-лесно от това да местиш човеците като пешки по дъската на световния шахмат, когато и столът ти е стол, и търбухът ти е заситен, и огънят топли, и гарафата с портвайн е бездънна!
Никой не възропта, задето в храната са включени и птиците от хълма Пит. Месото им беше тъмно, дъхтеше леко, но не и неприятно, на риба и не изпускаше мазнина, ако го задушаваш или печеш на шиш, а в началото на зимата всяка женска птица беше отвътре с по едно яйчице. Без перушината — тя се скубеше лесно — птицата си беше малка, така че с една можеше да се наяде дете, с две — жена, с три — мъж, а с четири-пет — чревоугодник. Ловците получиха нареждане да носят птици и за опушване. В началото Рос се опита да ограничи броя на птиците и на хората, на които разрешаваше да се катерят горе на планината. Но дори военното положение и видът на Дринг и Бранаган, получили (на няколко порции) цели петстотин камшика на голо, не спряха хората, които продължаваха да напират към билото, за да си хванат някоя и друга птица, внесла неописуемо разнообразие в менюто от осолено месо, риба и зеленчуци, и Рос вдигна ръце и се отказа от опитите да пречи на лова. Лейтенант Ралф Кларк, назначен за началник на държавното хранилище, взе да записва, доколкото можеше, количествата: от началото на април, когато бяха хващали по сто четирийсет и седем птици на ден, уловът беше скочил само за месец на хиляда осемстотин и деветдесет птици дневно. От тях някои биваха опушвани, но повечето отиваха на боклука — ловците на птици се лакомяха само за едно: за неизлюпеното яйчице вътре в самките. Самият Кларк беше голям поклонник на яйцата и се нареждаше сред най-неуморните ловци на птици.
Ричард също изминаваше през ден осемте километра до билото и обратно и си похапваше с голяма наслада от птиците на хълма Пит, но тяхната поява временно го лиши от пазач на нивата. Вече след вечерния час патрулът спипал Джон Лоръл, който на всичкото отгоре мъкнел и чувал и се опитал да избяга, затова го фраснали с приклада на кремъклийката по главата и го затворили в караулното помещение. След седмица го пуснаха и му биха десетина леки камшика — той още не се беше оправил от удара по главата.
