От Порт Джаксън имаше и други лоши новини. Товарният кораб „Страж“, който поел от Лондон, за да прекара храна, бил изкупил всички излишни животни в Кейптаун и потеглил, за да направи последния преход до Ботаническия залив. На Бъдни вечер 1789 година корабът вече се бил отдалечил на хиляда и шестстотин километра от нос Добра надежда и продължавал нататък по сравнително спокойното море, когато, не щеш ли, видял пред себе си ледник. Капитанът не бил пресметнал добре колко вода трябва на добитъка дневно, затова решил да се възползва от късмета си и пратил няколко лодки, които да откършат малко от леда и да попълнят запасите на кораба от вода. Речено-сторено: направили го бързо и „Страж“ се отдалечил по живо, по здраво от ледения остров. Капитан Риу — голям веселяк — лично се уверил, че платноходът се е откъснал от ледника, и слязъл да похапне хубавичко. Четвърт час по-късно кърмата на „Страж“ се блъснала с все сила в ледника, при което румпелът се повредил и платноходът се продънил. Взел да се пълни с вода, но много бавно, затова капитан Риу отсъдил, че все ще успеят да се върнат криво-ляво в Кейптаун: всички животни до последното били изхвърлени през борда, а почти целият екипаж се натоварил заедно с най-ценните каторжници — занаятчии, на пет лодки. Междувременно обаче моряците задигнали и рома, за да притъпят болката от смъртта в море, толкова студено, че из него да се носят ледници. Петте лодки поели в неизвестна посока, както били натоварени чак до планширите с мъртво пияни мъже. Само един се добрал до сушата. „Страж“ също я стигнал, след като седмици наред кръжил на безцелни спирали из южната част на Индийския океан. Заседнал недалеч от Кейптаун и вече не си струвало да се спасява почти нищо от товара. А онова, което все пак можело да бъде спасено, било натоварено на „Лейди Джулиана“, първия поел към Ботаническия залив кораб, пристигнал след корабокрушението на нос Добра надежда. Кейптаун обаче вече нямал и едно-едничко животно, което да продаде няколко дена по-късно на „Юстиниан“ — целият наличен добитък вече бил качен на „Страж“ и си бил отишъл мърцина по време на бедствието. Същото важало и за багажа на губернатор Филип, майор Рос, капитан Дейвид Колинс и други сред висшите флотски офицери. Рос така и не се оправи от този тежък финансов удар, причинен му от корабокрушението на „Страж“, понеже бе платил на посредник да му закупи доста животни за собствено ползване и развъждане.
Може би наистина си бе добра новина, че поне на първо време няма да гладуват, но покрай отмяната на военното положение и вестта за „Страж“ майорът съжали, че не пие.
През следващите дни от „Юстиниан“ и „Сюрприз“ бяха свалени някои неща, но от корабите не слезе никой от каторжниците — четирийсет и седем мъже и сто петдесет и седем жени. Всички жени бяха пътували с „Лейди Джулиана“, първия от петте кораба, пристигнали през юни в Порт Джаксън. Филип беше очаквал, естествено, товарен платноход. И беше много възмутен, че първият плавателен съд, пристигнал след толкова време, превозва такива ненужни неща като жени и дрехи. Но ето че после дойде и „Юстиниан“, последван в края на месеца от „Сюрприз“, „Нептун“ и „Скарбъро“, направил второ пътешествие до Нов Южен Уелс.
— Какъв удар! — възкликна Мъри, корабният лекар на „Юстиниан“, пред доста слушатели — все пехотинци и флотски офицери, заточеници по неволя на остров Норфолк. При спомена той пребледня и въздъхна тежко. — „Сюрприз“, „Нептун“ и „Скарбъро“ трябваше да докарат в Порт Джаксън още хиляда каторжници, но по пътя двеста шейсет и седем от тях умряха. Така на сушата слязоха само седемстотин петдесет и девет души, от които близо петстотин — тежко болни. И стана една! Имах чувството, че негово превъзходителство ще вземе да припадне — как да го виниш човека! Нямате представа, нямате представа… — задави се Мъри. — Вътрешно министерство сменило доставчика и възложило изхранването на трите кораба на дружество, търгуващо с роби, после за капак му платило предварително, без да включва условието, че всички каторжници до последния трябва да пристигнат живи и здрави. На доставчика всъщност му беше по-изгодно заточениците да измрат по пътя. Така клетниците… си стояха гладни. И през целия път бяха оковани в старите вериги за роби — нали се сещате, твърд метален прът с дължина трийсетина сантиметра, свързващ халките на оковите върху глезените. Дори и да им беше разрешено да излизат на палубата — а това не им бе разрешено, — те пак нямаше да могат да се качат горе. Не можеха да ходят, горките. И негрите, дето са пътували някакъв си месец и половина — два, едвам са издържали, а представяте ли си какво е било да си окован с такива вериги на долната верига в продължение на цяла година!
— Сигурно са издъхвали в ужасни мъки — процеди през зъби Стивън Донован. — Дано всички търговци на роби изгният в пъкъла!
Никой друг, освен него не се обади и Мъри продължи разказа си.
