— Можеш да се заемеш заедно с лейтенант Кларк с надзора на спиртоварната, но наистина само ще прахосвам дарбите ти, Морган, ако те държа тук само да захранваш казана и да подклаждаш огъня в пещта — за това си прав. — Той премлясна, явно обзет от тръпката на насладата, и се отправи към пътя. — Защо не се върнеш заедно с мен в Сидни! — подкани майорът. После се сети за останалите, спря и потупа по рамото всеки от мъжете. — Пазете този извор на наслади, момчета, и се грижете добре за него — рече им все така усмихнат необичайно приветливо, че те се сепнаха. — Тук ще изкарвате по двайсет лири стерлинги допълнително на година.
Пътят сред боровете минаваше по билото на хълма Джордж, откъдето се откриваше невероятна гледка към океана, цялото селище Сидни и лагуните отпред, прибоя, островите Филип и Нипиън. Майор Рос спря да се полюбува.
— Мисля, Морган, да те освободя — рече той. — Не мога да те помилвам напълно, но мога да те пусна условно, докато времето и променените обстоятелства ми позволят да пратя на негово превъзходителство губернатора в Порт Джаксън, прошение. Ще настоявам да те помилва. Ако те помилва, ще се ползваш с по-добро положение, отколкото като човек, който просто си е излежал присъдата, а това, доколкото си спомням, ще стане през март деветдесет и втора, нали така?
Ричард усети как на гърлото му засяда буца, а очите му плувват в сълзи — опита де са каже нещо, но сякаш бе изгубил дар слово, затова само кимна и избърса с длан бликналите като порой сълзи. Свободен! Свободен!
Майорът продължаваше да гледа остров Филип.
— Ще освободя и други: Лукас, Филимор, Райс, стария Мортимър, така нататък. Ще получите и земя, както и възможността да припечелвате нещичко, понеже, откак ви познавам, всички вие се държите като порядъчни хора. Благодарение тъкмо на такива като вас остров Норфолк оцеля, а аз го ръководя успешно — да не говорим пък за лейтенант Кинг преди мен. От сега нататък ти, Морган, си свободен човек, което ще рече, че като ръководител на секачите ще получаваш заплата от двайсет и пет лири стерлинги годишно. Ще ти плащам и като ръководител на спиртоварната — по пет лири на година, ще ти броя и двайсет лири, задето я построи. Е, не мога да ти ги платя в монети, понеже правителството на негово величество не ни е отпуснало. Ето защо ще ти дам разписки, които ще бъдат надлежно вписани в държавните сметки. С тях можеш да се разплащаш с държавното хранилище и с частните търговци. За спиртоварната си дръж езика зад зъбите и те предупреждавам, че мога и да я затворя — това си е само експеримент, хващам се с него единствено защото не искам някой от флотата да седне сам да си прави ром. Мъчат ме угризения на съвестта и съмнения — каза майорът в заключение — вече не беше в толкова ведро настроение. — Сигурен съм, че лейтенант Кларк няма да каже и думица — дори в дневника си няма да напише за спиртоварната. Както самият той знае, съдържанието на въпросния дневник трябва да отразява не само неговите, но и моите добродетели. О, напълно го оправдавам за желанието му да го обнародва, ала понякога дневниците попадат в ръцете не на когото трябва.
Тази реч бе достатъчно дълга, та Ричард да се поокопити.
— Ще ви бъда верен, майор Рос. Не знам как по друг начин да се отплатя за вашата добрина. — Озарени от усмивка, очите му станаха много сини. — Но искам да ви помоля за една услуга. Може ли първото, което ще направя като свободен човек, е да ви стисна ръката?
Рос на драго сърце се здрависа с него.
— Отивам в селището — уточни той, — но се опасявам, Морган, че ще се наложи да се върнеш в спиртоварната и да ми отлееш от оная ужасия, за да я добавя довечера към мъничкото свестен ром, който ми е останал. — Майорът се свъси. — И на мен като на всички останали ми е дошло до гуша от тия птици, но надали някой ще роптае, ако му се намира и чашка алкохол, с която да ги полива.
Свободен! Ричард беше свободен. И то свободен, понеже бе оправдан, което значеше твърде много. Всички ставаха свободни, щом им изтечеше присъдата, но те си оставаха дамгосани като престъпници. Докато един оправдан човек си беше съвсем друго. Той бе възмезден.
На четвърти август от селището Сидни зърнаха платна. Всички забравиха за работата, дисциплината, болестите, здравия разум. Лейтенант Кларк и капитан Джордж Джонстън се покатериха на хълма Джордж, за да се уверят, че платното не им се е привидяло, корабът обаче отплава ведро нататък. Духаше силен южняк, беше невъзможно платноходът да хвърли котва в залива Сидни, затова капитан Джонстън и капитан Хънтър отидоха на Водопада с надеждата корабът да се появи там, понеже водата в прикътания залив беше спокойна като запречен с яз вир. Той обаче си продължи все така ведро нататък и на здрачаване вече се бе скрил на север. Оная вечер в селището и дола, дори на Шарлотина нива и във Филипбърг цареше отчаяние. Да видят кораб и той да ги подмине! Нима можеше да съществува по-горчиво разочарование?
