— Водата е студена, но веднъж да се топнеш, и ще ти стане приятно. Вирът прилича на римска къпалня — достатъчно дълбок е, за да се потопиш, но не и да се удавиш. Щом се окъпеш, ела в къщата, ще ти сложа да закусиш — каквото дал Господ! По-късно госпожа Лукас ще намине да види от какво имаш нужда, макар че, мен ако питаш, ще се наложи да се задоволиш със затворнически дрехи и ужасни обуща — хич и не разчитай на токове и катарами. Хубави неща ли имаше във вързопа?
— А, не, само дрипи. — Тя се поколеба. — Нали снощи се къпах? Налага ли се да го правя пак?
Тъкмо сега му беше времето да си изяснят някои неща. Ричард я погледна строго.
— Тук климатът не е като в Англия, мястото не е като в Англия. Ще работиш на нивата, ще се грижиш за свинята, ще й кълцаш ярма с брадвичката, ще й носиш мамули от плевнята. Ще плувваш в пот, точно като мен. Затова и всяка вечер след работа ще се къпеш. Днес ще се окъпеш два пъти, за да смъкнеш мръсотията на „Сюрприз“ от себе си и най-вече от косата. Ако искаш да живееш в къщата ми, държа да бъдеш чиста като нея и мен.
Кити пребледня.
— Но тук е открито! Ами ако ме видят?
— Никой не смее да влиза в моите владения, а това тук са моите владения. С мен шега не бива.
После я остави — беше му мъчно, че е бил толкова строг с нея, но държеше тя още отсега да е наясно с правилата.
Вирът беше с улейче, водещо към потока, заприщен с дъсчен бент, друго улейче, и то заприщено, се спускаше към лехите със зеленчуци. Кити не проумяваше защо е направено всичко това, но не защото бе недосетлива и глупава, а защото бе живяла в един твърде затворен свят.
След като узна правилата и разбра, че Ричард не е от хората, които ще търпят неподчинение, Кити смъкна ризата и скочи във вира, да не би някой да я види от шубрака. Настръхна цялата, толкова студено й беше, после обаче свикна и й стана много приятно, че се е потопила чак до шията във водата. Можеше са си топне главата, за да махне всичкия сапун по косата си, да се измие хубаво под мишниците и между краката. Сетне се реса дълго със ситния гребен, от болката чак й избиха сълзи, но накрая косата й беше съвсем чиста.
Не беше трудно да излезе от вира — на дъното имаше камък, който служеше за стъпало. Всичко наоколо беше застлано с кресон и докато се сушеше, краката й нямаше да се изцапат, а кърпата бе голяма и я прикриваше. После си облече ризата и затворническата дреха, дадена от госпожа Лукас, която, както и всички останали тук, вече две и половина години живееше накрай света.
Сега и Кити беше накрай света, макар и да не си представяше къде точно се намира това — знаеше само, че са пътували близо година, докато пристигнат, и са спирали на доста пристанища, които тя така и не бе успяла да види. Беше от онези, които се криеха, не излизаха много-много на палубата, да не би някой от моряците на „Лейди Джулиана“ да им хвърли око. Тежката участ не бе сломила сърцето й, така както беше станало с малката шотландка, умряла от срам още преди корабът да е напуснал закътаната Темза — Кити си нямаше майка и баща, които да огорчи и да опозори, а това, както бе разбрала от ориста на злочестото момиче, си беше истинска благословия. Заради морската болест не бе общувала почти с никого — кой моряк ще седне да насилва момиче, което непрекъснато повръща, дори й да я е харесал заради очите. Кити съзнаваше, че те са единственото хубаво у нея.
Вече облечена, успокоена от мисълта, че къщата е съвсем наблизо и стига да повика, Ричард ще я чуе, тя се огледа изумена. Остров Норфолк изобщо не приличаше на Кент или дори на Порт Джаксън.
След като пристигна в Порт Джаксън, корабът „Лейди Джулиана“ вече беше толкова тежкоподвижен и тромав, че след началото на залива се наложи да го теглят на буксир и да го оставят доста далеч от брега. А той си беше доста странен и страшен! Кити се беше престрашила да излезе на палубата колкото да види някакви черни хора, които голи-голенички се возеха в издълбана от дънер ладийка, дърдореха нещо, сочеха, размахваха копия — тя се върна на бегом долу в помещението и повече не посмя да си подаде и носа. Някои от каторжничките — о, как само им се възхищаваше Кити! — си бяха облекли хубавите дрехи, които капитан Ейкън беше пазил като зеницата на окото си по време на пътуването, и се разхождаха с кръшна стъпка по палубата, сигурни, че веднъж да слязат на брега, ще бъдат посрещнати повече от добре. Колко смели бяха! Колкото и уплашена и измъчвана от морската болест да бе, Кити бе живяла с тях година и половина и беше разбрала, че сред двеста и четирите пътнички на „Лейди Джулиана“ има каторжнички всякакви и че дори закоравелите леки жени притежават достойнство и самоуважение. Далеч повече от нея.
