— И все пак, господин Морган — намеси се и господин Хайд, който без адвокатската роба изглеждаше далеч не така внушително, — уверявам ви, че когато изпратя на лорд Сидни, министъра на вътрешните работи, молбата за обжалване на присъдата, ще приложа към нея и писмо от господин Фишър. Ала не от Бенджамин, а от брат му Джон, началника на цялото Акцизно управление.
— Не мога ли да я обжалвам пред съда? — поинтересува се Ричард.
— Не. Трябва да обжалвате с писмо, в което молите краля за милост. Ще го съставя още щом се прибера в Лондон.
— Пийни от портвайна, Ричард! — подкани братовчедът Джеймс — аптекарят.
— Не смея, от сутринта не съм слагал и залък в уста.
Вратата се отвори и влезе жена с поднос, върху който имаше хляб, масло, печени на скара наденички, пащърнак, зеле и халба бира. Остави я безизразно, направи реверанс на господата и се изниза.
— Хапни, Ричард. Главният тъмничар ми каза, че останалите затворници вече са си получили вечерята, затова помолих да донесат нещо за ядене.
— Благодаря ти, братовчеде Джеймс, наистина съм ти много признателен — рече чистосърдечно Ричард и си резна от наденичката. Но вместо да я изяде, я забучи върху ножа и дълго я души, сетне отхапа предпазливо — остана доволен, излапа я с апетит и си отряза още едно парче. — Когато ни дават тук, в затвора, наденица — поясни с пълна уста, — тя обикновено е от вмирисано месо. — След като се нахрани, отпи от чашата с портвайн и се свъси. — Отдавна не съм опитвал такива деликатеси, явно съм загубил вкус към тях. С хляба не ни дават масло, камо ли пък сладко.
— Ох, Ричард, Ричард! — възкликнаха в един глас братовчедите Джеймс.
— Не ме съжалявайте чак толкова. Животът ми не е свършил само защото през следващите седем години няма да съм на свобода — каза Ричард и се изправи. — Сега съм на трийсет и шест години, когато си излежа присъдата, ще бъда на четирийсет и четири без шест месеца. Мъжете в рода ни са дълголетници, а аз смятам да запазя здравето и силите си непокътнати.
Каквото и да стане, ония петстотин лири стерлинги от Акцизното управление са си мои, ще пиша на оня никаквец, дето го мързи да гледа, господин Бенджамин Фишър, де, с указания да изплати наградата на теб, братовчеде Джеймс — обърна се той към аптекаря. — Покрий си с парите разходите по мен, а с каквото остане, ми купи филтри от шуплест камък за пречистване на вода, парчета плат, дрехи и обуща. Дай някоя и друга лира и на преподобния Джеймс за книги, нека и той си покрие разходите по книгите, които вече ми е купил. Тук не стоя със скръстени ръце, работя, а това означава и че ме хранят добре. В неделя обаче чета. Какво блаженство!
— Не забравяй, Ричард, че те обичаме много — каза братовчедът Джеймс — аптекарят, след което го прегърна и го целуна.
— И се молим за тебе — добави братовчедът Джеймс — свещенослужителят, който също взе да го прегръща и целува.
На съдебното заседание, проведено през март 1785 година, само един от затворниците в Глостърската тъмница беше оправдан — Уили Инсел. Шестима бяха осъдени на смърт чрез обесване: Мейзи Хардинг, задето е укрила крадени вещи, Бети Мейсън, защото е откраднала петнайсет гвинеи, Сам Дей — за кражбата на чиле прежда, Бил Уайтинг, защото е задигнал една овца, Айзак Роджърс — за пътни обири, и Джоуи Лонг — за кражбата на сребърен часовник. Останалите — общо дванайсетина души, бяха осъдени на седем години заточение в Африка, където поне на книга негово величество — кралят на Великобритания, нямаше колонии. Ричард си даваше сметка, че ако братовчедите Джеймс не се бяха явили да свидетелстват, че е почтен човек, той също щеше да увисне на въжето. Бристъл беше далече, ала съдебните заседатели нямаше как да пренебрегнат показанията на двамина от най-тачените му граждани.
По-важното обаче беше как всички ще се поберат в тясното пространство на затвора? Отговорът не закъсня: до седмица от гнойна ангина се споминаха деветима от осъдените на седемгодишно изселване, както и все още живите деца и десетима от длъжниците в другото отделение.
Английските затвори се намираха в окаяно състояние, което обаче не бе попречило на съдиите в Глостър да издадат суровите си присъди.
В периода от 1782 до 1784 година властите на три пъти се бяха опитвали да се отърват от затворниците и да ги прехвърлят в Америка. Корабът „Бързи“ беше върнат още при първото си пътуване, макар че някои от прекарваните успяха да избягат — не без помощта на американците. При второто си пътуване през август 1783 година платноходът потегли със сто четирийсет и трима затворници на борда от Темза за Нова Скотия. Стигна обаче едва до Съсекс, където човешкият товар се вдигна на бунт и принуди кораба да спре край плитчините при Рай. След което пътниците по неволя се пръснаха кой накъдето види. Едва трийсет и деветима бяха заловени, от тях шестима увиснаха на бесилото, а останалите бяха осъдени на доживотно изселване в Америка, сякаш това изобщо беше възможно — ето колко бавно се движеха винтчетата на държавната машина, да не говорим пък за съдебната система.
