— А, да, разбрах. Състоя се на другия ден, когато отидох при Кладенеца на Джейкъб, за да се видя с Уили, с обвиняемия господин Инсел, де. Той ми разправи какво е станало и аз попитах съседите дали са чули и видели нещо. Госпожа Джойс, която не е никаква госпожа, отвърна, че не била чула и видяла нищичко. Господин Дейнджърфийлд пък ми показа мястото, откъдето е надзъртал, но когато и аз надникнах през процепа, не видях нищо.
Госпожа Джойс бе призована да се яви отново пред съда и обясни, че, естествено, е отрекла да е видяла или чула нещо у съседите — да не е някоя клюкарка, я!
Господин Дейнджърфийлд също беше призован и повтори как никога не е твърдял, че е чул нещо, бил само видял.
— Нека чуем господин Джеймс Хайд! — подвикна с цяло гърло адвокатът на ищеца. Адвокатът на Ричард скочи — изглеждаше доста стъписан. — Не вие, драги ми начетен колега. А господин Джеймс Хайд, прислужник на майката на господин Тревилиън.
Този Джеймс Хайд беше дребничък риж мъж около петдесетте, държеше се хрисимо, дори раболепно, от което веднага си проличаваше, че е прислужник. Той заяви, че на първи октомври господин Дейнджърфийлд наминал да го навести и му бил съобщил как някой си Робърт Джоунс му казал, че срещу сумата от пет гвинеи можел да докаже, че Морган и жена му са съзаклятничели да ограбят господин Тревилиън.
Съдебните заседатели се разшаваха и зашушукаха, съдията сър Джеймс Еър изправи гръб.
— Съзаклятничели ли, господин Хайд?
— Точно така, драги ми господине, съзаклятничели.
— А господин Инсел бил ли е посветен в кроежите им?
— Господин Дейнджърфийлд не ми е споменавал господин Инсел да е знаел. Каза ми само за Морган и за жена му.
Господин Дейнджърфийлд за кой ли път бе призован да застане пред съда и призна, че е ходил в дома на госпожа Морис Тревилиън, за да се види със своя приятел господин Джеймс Хайд, и че му е предал предложението на Робърт Джоунс.
При повторното си явяване пред съда господин Робърт Джоунс потвърди, че всичко това е вярно. Знаел, че господин Дейнджърфийлд е приятел на прислугата у Тревилиънови, и понеже бил закъсал за пари…
— А какво ще кажете, Морган и жена му наистина ли са съзаклятничели да ограбят господин Тревилиън?
— Ами да — отвърна бойко Робърт Джоунс. — Но Уили няма пръст в тая работа, кълна се.
— Вие сте дали клетва, господин Джоунс.
— Да, бе!
— А вие как разбрахте за техния заговор?
— Каза ми госпожа Морган.
Съдебните заседатели и съдията отново се размърдаха.
— Кога?
— Ами… малко след пладне същия ден, когато се е случило първия път. Тогава отидох да видя Уили. Но не го заварих, натъкнах се случайно на госпожа Морган и тя ми каза, че чакала господин Тревилиън, но че той щял да дойде малко по-късно, след като Морган заминел за Бат. Беше до немай-къде доволна, сподели, че когато господин Тревилиън дойдел, Морган щял да му се нахвърли, задето се задява с нея… нали се сещате, щял да постъпи така, както постъпва всеки мъж, надути ли, че са му надянали рога. Та госпожа Морган ми каза, че мъжът й се надявал да изврънкат от тоя мухльо петстотин лири стерлинги, понеже той си бил много загубен и щял да се поддаде.
Сър Джеймс Еър погледна към подсъдимата скамейка.
— Морган, какво имате да кажете за тоя заговор, в който е участвала и жена ви?
— Няма никакъв заговор, ваша светлост. Невинен съм — оповести убедено Ричард. — Няма заговор.
Негова светлост направи кисела физиономия.
— Къде е госпожа Морган? — обърна се той сякаш към всички присъстващи в съдебната зала. — Би трябвало да стои на подсъдимата скамейка заедно с мъжа си, това поне е ясно. — Той изгледа кръвнишки Ричард. — Къде е жена ви, Морган?
— Не знам, ваша светлост. Оттогава до ден-днешен изобщо не съм я виждал — отговори той, без дори да трепне.
Адвокатът на ищеца все напираше да обсъжда заговора и нямаше особено желание да отваря дума за съучастницата, госпожа Морган. И когато сър Джеймс Еър се обърна към съдебните заседатели, той също наблегна главно на заговора.
Дванайсетте достопочтени съдебни заседатели се спогледаха с огромно облекчение. След някаква си минута щяха да се разотидат по домовете след тежкия изнурителен ден — свободните граждани в Глостър не бяха чак толкова много, че съставът на заседателите да се сменя при всяко дело. Присъдата им гласеше, че деянието на Ричард Морган не е предумишлено. Той беше оправдан по обвинението, че е откраднал часовника, но бе признат за виновен по обвинението в крупно присвояване чрез изнудване. Уилям Инсел бе оправдан по всички обвинения.
Сър Джеймс Еър извърна взор към подсъдимата скамейка, където Уили се бе свлякъл на колене и ридаеше неудържимо, а Ричард Морган с офъканата коса — какъв изверг само! — стоеше, вторачен някъде отвъд Глостърската съдебна зала.
— Ричард Морган, осъждам ви на седем години заточение в Африка. Уилям Инсел, вие сте свободен. — Той удари с чукчето и извади от дрямката сър Джордж Нариз. — Следващото съдебно заседание е утре в десет часа сутринта. Бог да пази краля!
— Бог да пази краля! — повториха надлежно всички в хор.
