Счупеното колело полностью

— Както и да е… Случи се по-късно същия ден. След като намерихме труповете на убийците. След като ходиха в Ямата и гледаха как Кар се би и уби майстора, Хуа. После Еберт ни накара да отидем в съблекалнята. Искаше да заведе Кар на вечеря и да сподели победата му. Нали разбираш — това беше нещо, което не беше негово и той искаше да го купи. Само че Кар изобщо не му се върза. След това пристигна Толонен и прие услугите на Кар като водач. О, всичко е свързано. Сега съвсем ясно го виждам. Но тогава… е, ами тогава си мислех, че просто стават разни неща. Нали знаеш поговорката: мей фа цу, съдба. Но във всичко имаше някакъв план. Някаква форма.

Хаавикко млъкна, за да си поеме дъх — дълбоко, накъсано — и продължи:

— И като се връщахме от апартамента на убиеца… Бяхме в купето — Еберт, Фест и аз. Еберт нещо се пенеше — първо по адрес на Кар, после — на генерала. Казваше неща, които никога не би дръзнал да каже в лицето на генерала. Когато го упрекнах, се намеси Фест. Той ми нареди да забравя какво е казал Еберт. Но аз не можах да забравя…

Хаавикко пак млъкна и се втренчи в дланите си. Когато отново вдигна очи, те бяха изпълнени със странна тъга.

— Не съжалявам за онова, което направих. Дори и сега си мисля, че не бих действал по никакъв друг начин. Беше просто… е, нека ти го разкажа. Срещнах се с генерала насаме и помолих да бъда преместен. Нали разбираш — чувствах се омърсен. Разбира се, генералът ме попита по какви причини го моля за това. Но когато се опитах да ги посоча, той ми заповяда да му обясня какво става. И аз му обясних. Казах му какво се говореше в купето.

Чен най-после издиша.

— Разбирам…

— Да. Можеш да си го представиш. Толонен побесня. Веднага извика Фест и Еберт. Аз не го исках, дори и тогава смятах, че няма да е правилно да изхвърлят Еберт от армията заради нещо, което е казал в някой разгорещен момент. Но всичко вече се беше изплъзнало от ръцете ми. И тогава…

— Фест подкрепи Еберт?

Хаавикко кимна.

— Не можех да повярвам. И двамата бяха толкова убедителни. Толкова, че после месеци наред сам се питах дали аз не съм сбъркал. Дали не съм си измислил всичко. Дали тяхната версия не беше всъщност истинската. Все едно бях сънувал лош сън. Само дето не можех да се събудя от него. И тогава се започна всичко. На този ден преди десет години.

От сенките до вратата отзад долетя глас:

— Добре си го спомнят този ден.

Двамата изненадано извърнаха глави. На вратата беше застанал някой — мъж-планина; главата му опираше о гредата, широките му рамене изпълваха рамката. Кар.

Чен веднага скочи от стола си. Спусна се и прегърна здравеняка, усмихнат до уши.

— Грегор! Да се беше обадил, че ще дойдеш!

Кар стисна раменете на приятеля си, усмихна му се, а след това погледна Аксел.

— Да. Добре те помня, Аксел Хаавикко. Спомням си как дойде да ме гледаш на арената. Но чак днес разбирам защо така изведнъж изчезна. Има защо да мразиш майор Еберт.

Хаавикко смутено сведе очи.

— Ако съм казал нещо неуместно, майор Кар…

Кар се разсмя. Фамилиарно беше обгърнал с ръка раменете на Чен, както баща прегръща сина си.

— Тук, у Као Чен, сме се разбрали за нещо и ти също трябва да го приемеш, Аксел. Тук, в този дом, няма чинове, няма официалности — разбра ли ме? Тук сме просто приятели. Така настоява Као Чен, а аз… — усмивката му стана още по-широка. — Е, тъй като съм по-старши по чин от тебе, и аз настоявам. Тук Чен е Чен, а аз съм Грегор.

Кар протегна ръка. Хаавикко бавно се изправи — гледаше протегнатата ръка и се колебаеше какво да направи. Но щом погледна Чен, забеляза как той го насърчава с поглед да я поеме.

Преглътна сухо.

— Благодарен съм ви. Но преди да ме приемете сред вас, трябва да научите още нещо за мене. — Погледна единия, после — другия. — Вие сте добри хора и не искам да имам тайни от вас. Трябва да знаете кой съм. И какво съм направил.

— Давай — насърчи го Кар с все още протегната ръка.

Хаавикко се вгледа в сивите очи на Кар — срещна погледа му, без да трепне.

— Чухте ме да казвам, че сякаш сънувам лош сън и не мога да се събудя. Е, десет години живях в този кошмар — ден и нощ. Но преди около месец се събудих. Пак се намерих в някакво легло в публичен дом, а до мене отново лежеше непознато момиче. Но този път то беше мъртво и знаех, че аз съм я убил.

Кар присви очи.

— Знаел си?

Хаавикко потръпна.

— Да. Съвсем ясно си го спомням.

Кар и Чен се спогледаха и размениха някакъв знак на разбирателство. После Кар отново погледна Хаавикко. Ръката му дори не беше трепнала — все още си стоеше така, протегната.

— Всички сме вършили неща, от които се срамуваме, Аксел Хаавикко. Дори и това, което казваш, че си сторил… дори и това не те прави лош човек. Виж например Чен. Той е добър човек, не мислиш ли?

Хаавикко погледна към Чен.

— Бих заложил и живота си за това!

— Значи сигурно ще се изненадаш, като научиш, че Као Чен е единият от двамата убийци, които си преследвал преди десет години.

Хаавикко поклати глава.

— Не. Не може да бъде. Те са мъртви — и двамата. Видях с очите си тялото на онзи куай.

Кар се усмихна.