— Видях се с министъра тази сутрин — продължи той. — Той настоя да дойде и лично да се срещне с мен. Беше… много притеснен. Нали разбираш, жена му…
Той се поколеба — може би трябваше да изостави темата. По лицето на Ханс се виждаше, че той нищо не знае за тези обвинения.
Синът поклати глава.
— Не схващам, татко. Да не би жена му да е болна?
— Познаваш ли я?
— Разбира се. Тя е доста популярна личност в обществото. Срещал съм я… колко? Към дузина пъти, може би петнайсетина…
— И какво мислиш за нея?
Ханс се разсмя.
— Ама защо…
После се намръщи, сякаш изведнъж беше направил връзката. Остави чашата си. Очите му се изпълниха с гняв.
— Какво искаш да кажеш?! Че министърът намеква за нещо между мене и жена му?
Клаус кимна едва-едва, благодарен на сина си, че сам го каза; доволен от гнева, изписан на лицето му.
— Е, проклет да е, да му се не види! — продължи Ханс. — Да въртя любов с жена му! Така ли ми се отплащат за верността — с клевети и обвинения?!
Клаус протегна ръка и стисна сина си за рамото.
— Разбирам гнева ти, Ханс. И аз се ядосах. Казах на министъра, че намирам обвиненията му за невероятни. Казах му, че отказвам да повярвам, че моят син би могъл да направи нещо подобно! — той потръпна от негодувание. — Нещо повече, казах му или да представи някакво основателно доказателство за обвиненията си, или да е готов да бъде съден за клевета!
Ханс се беше вторачил в баща си с широко отворени очи.
— И какво ти каза министърът?
Клаус отново потръпна, след това се изсмя.
— Беше много разочарован. Каза, че жена му настоявала, че било вярно.
— Богове… чудя се защо ли. Мислиш ли, че…
— Какво да мисля?
Ханс въздъхна презрително.
— Може да съм я обидил с нещо. Искам да кажа, неволно… Тя вечно се обкръжава със здрави младоци. Може пък да е просто, защото никога не съм я свалял, нито пък съм я ласкал. Може пък да съм наранил гордостта й с това… Министърът каза ли ти по какъв начин или по какъв повод му е съобщила тази невероятна новина? Струва ми се твърде необичайно.
Клаус поклати глава.
— Изобщо не се и сетих да го питам. Така се бях ядосал…
— Разбира се. Сигурно министърът се е скарал с жена си и за да го нарани, тя му е изтърсила, че има връзка с мене. В края на краищата никой не би очаквал от една жена да спомене някой от истинските си любовници, нали така?
Клаус сви рамене.
— Не, предполагам…
— И все пак… що за
Пръстите на Клаус се вкопчиха още по-здраво в рамото на сина му.
— Не, Ханс. Бих предпочел да не го правиш. Според мене е най-добре да държим министъра и жена му на разстояние.
— Но, татко…
— Не. Трябваше да ти го кажа, но нека да спрем дотук. Става ли?
Ханс наведе глава.
— Както желае баща ми.
— Добре. Нека сега да поговорим за по-приятни неща. Чувам, че утре ще изпратят младата Джелка у дома. Може би трябва да я посетиш, Ханс. Да й занесеш малък подарък…
Клаус кимна на себе си, после пресуши чашата си. Да, сигурно беше така, както твърдеше Ханс: избухнала е караница и жената на Чуан е използвала името на Ханс, за да ядоса съпруга си. Министър Чуан не беше виновен. Беше реагирал, както би реагирал всеки мъж. Не, жената явно беше виновна за всичко. При тези обстоятелства не би било уместно да се позволява от такива сенки да покълват лоши чувства. Още по-лошо щеше да бъде министърът да им стане враг. Утре щеше да му изпрати подарък — вероятно някое същество от новите серии — за да изглади нещата.
Погледна отново към сина си и доволно се усмихна. Не би могъл да изработи по-съвършени същества дори във ваните. Ханс беше като шедьовър на генетиката — крайният продукт на два века подбор. Беше като бог. Цар сред мъжете.
Усмивката му се смекчи. Беше така, както казваха Седмината — хората се подреждаха по нива, а Ханс, синът му, беше на върха. Гледаше го как пресуши чашата си, а след това му се усмихна.
— Трябва да се връщам. Знаеш как е… — Ханс се поколеба, после се приближи и целуна баща си по бузата. — Но ти благодаря.
Клаус се усмихна.
— За какво? Аз съм ти баща, Ханс. Че кой, ако не аз, трябва да те защитава от подобни клевети? И освен това кой те познава по-добре от мен?
Ханс отстъпи назад и леко му се поклони.
— И все пак…
Клаус вирна брадичка.
— Върви, момче. Дългът те зове.
Ханс се усмихна и се обърна. Щом излезе, Клаус се пресегна към гарафата и си наля още едно. В тези времена беше късметлия, че има такъв син. Син, с когото човек може да се гордее. Цар. Усмихна се и вдигна чашата в мълчалива наздравица за отсъстващия си син, след което я пресуши на една-единствена дивашка глътка. Да, цар сред мъжете.
Хаавикко седеше в кухнята на Уан Ти, а двегодишната дъщеря на Као Чен, Чиан Хсин, се гушеше в скута му. Срещу него Чен се суетеше около жена си и й помагаше да приготви вечерята. В краката им петгодишният им син, Ву, водеше свирепа битка между две армии от миниатюрни дракони. Мъничките им батерии ги караха да се държат почти като живи.
