Пъхна документа за прехвърлянето си в туниката и забърза по коридорите. Напъха се в претъпкан асансьор и слезе надолу, към квартирите в сърцето на огромната, съставена от множество модули крепост.
Тя го чакаше в апартамента. Щом влезе, Веза стана от кушетката и го прегърна. Очите й светеха от вълнение.
— Това е прекрасно, Аксел! Тук ще бъдем щастливи, знам го!
Той се усмихна, притисна я до себе си и се огледа из стаята. Апартаментът, в който живееше, представляваше една-единствена стая — спартански обзаведена също като неговата собствена — и й се налагаше да ползва общи баня и тоалетна. Той заскърца със зъби от срам при мисълта за това, което беше позволил да стане с нея, после отново я погледна в очите и се усмихна.
— Ще сложим това-онова… да поразведрим малко обстановката. Да изглежда по-лично. По-_наше_.
Тя също се усмихна.
— Ще бъде много хубаво.
Той я пусна, а след това се изправи там и я загледа как шета из стаята. Обзе го безпокойство от мислите, спомените, които настоятелно се връщаха в нейно присъствие. Продължаваше да мисли за онова момиче в „Домът на деветия екстаз“ на Му Чуо — проститутката, Бяла Орхидея, която толкова много приличаше на Веза. Примижа. Но всичко това вече беше минало.
— Тъкмо си мислех — дали да не ти сготвя нещо…
Той се приближи до нея.
— Веза, виж… Извинявай, но тази вечер съм зает. Имам много спешна работа.
Тя се обърна и го погледна — разочарованието явно й личеше.
— Но аз си мислех…
— Знам. Съжалявам, аз…
— Новата ти работа ли?
Той преглътна.
— Да… — мразеше да я лъже дори и за такива невинни неща, но беше много важно тя да не се замесва по никакъв начин. Да притиснат Еберт щеше да е много опасно, а той не искаше да я подлага на никакъв риск. Нито дори и за миг.
Тя се приближи и го хвана за ръцете.
— Няма нищо. Тогава утре вечер, става ли? Ще го отпразнуваме. Аз ще сготвя нещо по-така — тя се поколеба и се вгледа в лицето му, после се усмихна. Гласът й стана по-мек. — Знаеш ли, Аксел, гордея се с тебе. Винаги съм се гордяла. За мене ти винаги си бил нещо повече от по-големия ми брат. Ти беше по-скоро…
—
Може би когато ковне Еберт и истината излезе наяве, тогава можеше да й разкаже всичко. Но не по-рано.
— Трябва да тръгвам — той я целуна по челото и се обърна. Мина през стаята си и взе сака, който беше приготвил по-рано, след това отиде до малкото бюро в ъгъла и извади от чекмеджето бележниче.
— Тази твоя нова работа… опасна ли е? — попита тя. Беше застанала на вратата и го гледаше.
И той я погледна.
— Може и да бъде.
— Тогава по-добре вземи това.
Напъха нещо в лявата му ръка. Беше медальон на верижка. Кръгче от бял и черен нефрит, сключващо се в S-образна дъга.
— Беше на татко — отговори тя на неизречения му въпрос. — Той го остави на мене. Но сега е твой. Ще те пази.
Той остави сака на пода и нахлузи верижката на врата си, като за миг задържа нефритовото кръгче между пръстите си, усети хладната гладкост на леко изпъкналата му повърхност, а след това го пъхна в деколтето на туниката си.
Наведе се и я целуна.
— Благодаря ти… много ще го пазя.
— Аксел?
Той се наведе и вдигна чантата си.
— Да?
— Благодаря ти… за всичко.
Той се усмихна. „Да — помисли си. — Но трябваше да го направя още преди години.“
Клаус Еберт наля бренди от голямата гарафа в две чаши, обърна се и подаде едната на сина си.
— Вземи.
Ханс надигна чашата си.
— За твое здраве, татко!
Клаус се усмихна и също вдигна чашата си. Загледа се в сина си — усмивката не напускаше устните му — после кимна.
— Има нещо, за което исках да си поговорим, Ханс. Тема, която не исках да повдигам по-рано, докато майка ти беше тук.
Ханс повдигна вежди, след това отпи голяма глътка.
— С компанията всичко е наред, нали?
Баща му се разсмя.
— Не четеш ли докладите, Ханс? Никога не сме били по-силни! За пет години сме се разраснали двойно! Ако продължава така…
Ханс се протегна и докосна баща си по ръката.
— Чета ги, татко. Но не това исках да кажа. Чух някакви слухове за проблеми в минните колонии.
— Да… — Клаус погледна сина си с уважение. Сам беше получил докладите едва предната вечер. — Но всичко вече е овладяно. Не за това обаче исках да говорим. Нещо много по-лично е.
Ханс се засмя и оголи хубавите си бели зъби.
— Мислех, че сме се разбрали за това. Дъщерята на маршала, струва ми се, е прекрасна млада жена. Гордея се с това, как успя да се справи с онези убийци. От нея ще излезе добра съпруга, не мислиш ли?
Клаус кимна — изведнъж се беше почувствал неловко.
— Да… Тъкмо за това ми се искаше да поговоря с тебе, Ханс. Виждаш ли, министър Чуан се обърна към мене…
Озадаченият поглед на Ханс го стопли, вдъхна му увереност. Веднага беше разбрал, че това е само злобна мълва. Немислимо беше синът му да се забърка в нещо толкова недостойно.
