Тя се пресегна и взе кърпа, след това коленичи до него и започна да го бърше, да се грижи послушно за него, както беше длъжна една съпруга. Той погледна надолу — усещаше смътно желание, но беше приспал предишната си ярост.
Тя се изправи, за да подсуши раменете и косата му. Тялото й се отърка о неговото, гърдите и бедрата й го докосваха леко, докато го обикаляше. Отиде до шкафа и миг по-късно се върна с пудри и мехлеми.
— Малко удоволствие — тя застана пред него, като с пръсти галеше гърдите му. — Но хайде да се заемем.
Засмя се и го обърна с гръб към себе си. Смехът й беше гърлен, странно сексуален — досега не я беше чувал да се смее така. Този смях го накара да се извърне и да я погледне, сякаш очакваше да я види преобразена. Но не, беше си тя, Фей Йен.
— Липсваше ми — изрече тя и започна да натрива с масло раменете му, врата му, гърба му. — Много ми липсваше — пръстите й се спуснаха надолу по гръбнака му и той потръпна. Думите й отекнаха в главата му. — Като самия въздух, съпруже. Като самия въздух…
Шест часа по-късно и половин свят по-нататък, на Средните нива в кантон Данциг, маршал Толонен стоеше насред главната канцелария на новосформирания проект „Жица в главата“. Сам се беше убедил в напредъка, постигнат за трите изминали дена, откакто за последен път бе посетил лабораторията. Тогава тук нямаше нищо — нищо освен голи стаи: сега си личеше, че се работи, макар и по-голямата част от оборудването да се намираше все още в сандъците и да чакаше да го разопаковат.
Толонен се обърна — администратор Шпац беше влязъл с припряна стъпка в стаята. Той му се поклони ниско — личеше си, че е объркан от пристигането на маршала, който не го беше предупредил.
— Маршал Толонен, моля ви, простете. Не ви очаквах.
Толонен се усмихна наум.
Той изпъна рамене.
— Дойдох да ви дам съвет относно последните двама души, назначени в екипа.
Забеляза как Шпац се поколеба, преди да кимне. Зачуди се защо ли, после изтика тази мисъл от ума си, завъртя се и щракна с пръсти. Ординарецът моментално му подаде две папки.
— Ето, вижте ги — Толонен ги подаде на мъжа. — Моля, седнете, докато ги преглеждате.
Шпац се поклони, след това се върна зад бюрото си, отвори първата папка, прокара пръст по наглед празната страница. Топлината на докосването му бързо изведе характеристиките върху специално обработената хартия. Само след минута вдигна поглед и се намръщи.
— Простете, маршале, но мислех, че на последните две свободни места ще назначат действащи учени.
— Тъкмо такова е и намерението.
Шпац отмести поглед, после отново погледна маршала. Заговори, като внимателно подбираше думите си:
— И все пак… Например този човек, Тай Чо — че той няма никаква научна подготовка. Той е възпитател! Квалификацията му…
Толонен кимна.
— Разбирам загрижеността ви,
Шпац кимна все още колебливо, след това остави първата папка и отвори втората. Отново прокара пръст по страницата. Този път обаче преглеждането му отне повече време — методично запрелиства страниците една след друга, като от време на време кимаше удовлетворено и изсумтяваше от удоволствие или от изненада. Щом свърши, вдигна поглед и пусна широка усмивка.
— Да, изключително! Изненадан съм, че досега не съм чувал за този човек. От някой от другите Градове ли е?
Толонен беше вперил поглед зад гърба на Шпац — оглеждаше съсредоточено таблиците, които покриваха стената.
— Би могло да се каже.
Шпац кимна разбиращо.
— И кога пристига?
Толонен го погледна.
— Веднага, ако искате.
Шпац вдигна поглед.
— Наистина ли? — поколеба се, после кимна отново. — Добре. Сега остана да уточним още само една дреболия. Тук на първа страница има една грешка — той пак прокара пръст по горния край на страницата, след това вдигна очи. Усмихваше се объркано. — Датата на раждане…
Толонен извърна поглед и щракна с пръсти. Миг по-късно ординарецът се върна — този път не сам.
Толонен отново се обърна напред.
— Няма никаква грешка.
Шпац гледаше смаяно.
— Искате да кажете… Уард…
Толонен погледна момчето — опитваше се да го види през очите на Шпац; така, както сам той го беше видял за първи път, преди да гледа филмите, които демонстрираха способностите му. На пръв поглед изглеждаше почти невъзможно това хилаво тъмнокосо същество да е изключителният учен, описан в личното досие, и все пак беше така. Бердичев не беше единственият, повярвал, че това момче е наистина нещо особено.
Шпац се разсмя.
— Това някаква шега ли е, маршале?
Толонен усети, че го побиват студени гневни тръпки. Хвърли яден поглед към Шпац и забеляза как онзи пребледня.
Шпац се изправи бързо и се поклони толкова дълбоко, че почти удари чело о бюрото.
— Простете, маршале, не исках да…
