Счупеното колело полностью

Тогава той беше спорил със сина си, бе се противопоставил на настояването на Юан, че те са затворнически надзиратели на Града на Цао Чун, наследници на система, която ги води към зло.

— Ние сами сме си господари — беше казал тогава. Но така ли беше всъщност? Дали те контролираха всичко? Или ги командваха невидими сили?

Винаги беше твърдял, че прави всичко в името на най-доброто — не заради самия себе си, а за всички: така, както според великия мъдрец Конфуций би трябвало да действа един владетел. И винаги беше вярвал в това. Но сега, в последните си години, бе започнал да поставя под въпрос направеното в негово име.

Дали наистина имаше някаква разлика между това, да скриеш истината от някого, и това, да му сложиш жица в главата?

Навремето може би щеше да отговори другояче — да каже, че тези две неща сами по себе си са много различни — но сега не беше чак толкова сигурен. Петте години война го бяха променили, бяха го направили по-мрачен.

Въздъхна, погледна страницата и затвори книгата.

— Прав си бил, Пао-ю. Всички ручеи са замърсени. Нищо не е чин… нищо не е чисто.

Беше го предвидил — преди шестнайсет години, през онази ужасна вечер, когато неговата мила Лин Юа бе умряла при раждането на втория му син, Ли Юан. Онази нощ и него го беше събудил лош сън. Сън за Града, потънал в бездната на хаоса; за мъртви скъпи приятели и деца, за мрака, който настъпваше.

Такива сънища криеха смисъл. Те бяха гласове на скрита част от същността му, която притежаваше познания, гласове, които не трябва да пренебрегваш, защото иначе загиваш. И все пак те ги бяха пренебрегнали. Бяха оставили Системата и Града да отричат силата на сънищата, пълни с илюзии и смътни образи, сякаш за да убият вътрешните гласове и да накарат мрака дълбоко вътре в тях да млъкне.

Но не можеш да унищожиш онова, което е вътре в човека. И може би Юан е прав. Може би е най-добре да контролираш всичко. Сега, преди да е станало твърде късно. Защото не беше ли по-добре мир — дори на такава цена — отколкото хаос?

Той се извърна, ядосан на себе си, загубил търпение, че не идва ясен отговор.

Вгледа се в дълбините на шадравана с шарани — търсеше сигурността на миналото — след това поклати глава.

— Не знам… — въздъхна той. — Просто вече не знам.

Един шаран се издигна бавно, лениво към повърхността и потъна пак надолу. Ли Шай Тун гледаше вълните, които се разбягаха, после докосна сплетената си на плитки брада и я подръпна замислено.

Ами Юан, синът му? Дали Юан беше толкова уверен, колкото изглеждаше? Беше чул, че нещо между него и Фей Йен не е наред. Бяха му съобщили, че принцът, неговият син, няколко дена не е посещавал спалнята на съпругата си и то не поради умора от работата. Беше заедно с нея в двореца в Тонджиян и въпреки всичко не посещаваше спалнята й. Това не беше на добре. Щом една двойка започва толкова рано да се кара, това не е никак обещаващо за бъдещето им. Беше се страхувал от това — знаеше, че са неподходяща двойка, но бе пренебрегнал вътрешния си глас. Беше оставил нещата да вървят по течението като ездач, пуснал юздите.

Шаранът отново се надигна, този път по-бързо, сякаш за да захапе въздуха. Щом устата му се показа над водата, се чу лек плисък, след това отново потъна надолу и се сля с мрака на дълбините.

Ли Шай Тун вплете пръсти в брадата си, после кимна. Щеше да остави нещата да си вървят. Да ги наблюдава отблизо и да следи как се развиват. Но пресечната точка се приближаваше. Беше казал на Толонен друго, но не бе чак толкова сигурен, че Ли Юан греши. Може би беше време да се сложат юзди на масите — да бъдат обуздани, преди всичко да рухне и да ги смаже.

Едно проучване нямаше да навреди. А ако това момче, Ким, можеше да им помогне да намерят начин…

Тангът се извърна, после се наведе и вдигна книгата — познаваше я много добре и това му вдъхваше странна увереност. Избърса корицата — съжаляваше, че се бе отнесъл така пренебрежително с нея. Като млад беше чел тази книга дузина пъти и всеки път я разбираше все по-добре и й се наслаждаваше все повече. Нещата се променяха — след като дълго го беше отричал, сега го знаеше, ала определени неща — съществени неща — си оставаха постоянни за всички хора във всички времена. И всеки човек изживяваше живота си при редуване на промяна и статичност.

И за онези, които управляваха, не беше по-различно. Но на тях им тежеше и допълнително бреме. На тях беше поверена задачата да оформят матрицата на обществото, в което съществуваха обикновените хора. На тях беше поверена свещената задача да намират равновесие. Защото без равновесие нямаше нищо.

Нищо освен хаос.

Беше късен следобед, когато Ли Юан най-после пристигна в Бремен. Генерал Ноченци беше предоставил канцеларията си на младия принц. Точно там, на горния етаж на огромната тристаетажна крепост, той смяташе да се срещне с момчето.