Счупеното колело полностью

Ким чакаше долу. Чакаше там от срещата с Толонен рано тази сутрин и не подозираше как междувременно съдбата му беше висяла на косъм. Но Ли Юан не го извика веднага. Вместо това се възползва от възможността отново да прочете файловете и да прегледа извадките от визуалните архиви — филми, заснети през осемте години, прекарани от Ким в Проекта за възстановяване.

Нарекоха момчето Уард не защото така му беше името — малко от момчетата, появили се от Глината, въобще имаха представа какво е фамилно име — а защото всички, излезли от Проекта, се казваха така. Нещо повече, изписваха го, както изписваха имената на хун мао — по онзи странен начин: първо малкото име и чак тогава фамилното.

Ли Юан се усмихна. Дори и този мъничък детайл беше равен на цели томове информация за разликата между културите. Защото хан винаги поставяха на първо място рода. Преди индивида.

Той спря последния кадър, после затвори комуникатора, наведе се и докосна интеркома на бюрото. Личният секретар на Ноченци веднага се появи на вратата.

— Принц Юан?

— Нека доведат момчето. Разбрах, че го придружава и служител от Проекта на име Тай Чо. Да дойде и той.

— Разбира се, ваше височество.

Той стана от бюрото и се приближи до прозореца. Когато влязоха, все още беше там, с гръб към тях.

Тай Чо се прокашля.

— Ваше височество…

Ли Юан се обърна. Бяха застанали близо до вратата, момчето — на крачка зад служителя. Тай Чо беше висок мъж — повече от пет чи; миниатюрните размери на детето от Глината караха височината му да изпъква още повече. Ли Юан ги оглежда известно време. Опитваше се да се добере до ключа към тяхната връзка, до нещо повече от онова, което беше прочел в обобщенията във файла; след това се върна на бюрото и седна. Те останаха прави.

От другата страна на бюрото нямаше столове. Забеляза как го гледаше Тай Чо. После пристъпи напред.

— Ваше височество… — започна той, но Ли Юан с жест го накара да млъкне. Беше забелязал как очите на момчето постоянно се отклоняват към големия прозорец отзад.

— Кажи ми, Ким, какво виждаш там?

Момчето беше толкова дребничко! Повече приличаше на осемгодишно дете, отколкото на петнайсетгодишен юноша.

То поклати глава, но продължи да се взира с широко отворени очи, като че ли беше уплашено.

— Е? — настоя Ли Юан. — Какво виждаш?

— Навън — тихо отговори момчето. — Виждам навън. Кулите. Покривът на Града. А там — то посочи над рамото на принца, — слънцето.

Млъкна и поклати глава, сякаш не е в състояние да обясни. Ли Юан се обърна, за да види какво сочеше, като че там виждаше някакво чудо. Но видя само познатите стражеви зидове, тъпия край на стената на Града, залязващото слънце. След това разбра. Това не беше страх, беше благоговение.

Ли Юан се обърна намръщен, после се довери на инстинкта си и подхвана направо:

— Извиках те, защото си млад, Ким, и умът ти е гъвкав. Моите хора казват, че си гений. Това е хубаво. Би ми било от полза. Но те избрах отчасти и защото ти не си част от вътрешната научна организация тук. Това означава, че имаш много по-ясен поглед върху нещата от повечето хора, незамърсен от амбиции и административна политика. Но не разбирам неохотата ти да си имаш работа с мене и да ми дадеш онова, което искам.

Той преплете пръсти и се облегна назад.

— Искам да се присъединиш към един научен екип. Екип, чиято задача е да разработи и изпита нов тип система за забавление.

Ким присви очи — беше му интересно, но и беше нащрек.

— Както и да е, това не е всичко, което искам от тебе. Искам да направиш за мене и нещо друго — нещо, което трябва да се пази в тайна от всички останали членове на екипа, дори и от маршал Толонен.

Момчето се поколеба, след това кимна.

— Добре — той заоглежда момчето. Усещаше как възпитателят не го изпуска от очи. — Нека тогава ти обясня накратко какво ще искам от тебе. Тук имам един файл с проекти, иззет от покойния директор на „Сим Фик“, предателя Бердичев. Някои разработки са доста напреднали, други не са нищо повече от хипотези. Онова, което искам от тебе, е да ги прегледаш и да прецениш дали биха могли да влязат в работа или не. Даже нещо повече. Искам да откриеш за какво биха могли да бъдат използвани.

Забеляза, че момчето се намръщи, и обясни:

— Не се доверявам на етикетите, лепнати от Бердичев на тези проекти. Онова, което той твърди, че са, и онова, което всъщност са представлявали са две съвсем различни неща.

Момчето кимна отново. След това заговори:

— Но защо точно аз? И защо да държим тези неща в тайна от маршала?

Ли Юан се усмихна. Беше точно както му бяха казали: момчето имаше пъргав ум.

— Що се отнася до маршал Толонен, за него тези неща не съществуват. Ако той знаеше за тях, веднага щеше да нареди да се унищожат, а аз не искам да стане така.

— Но без съмнение вашият баща ви подкрепя в това?

Принцът се поколеба, после погледна строго служителя и отговори:

— Баща ми не знае нищо за това. Той си мисли, че тези файлове са вече унищожени.

Тай Чо преглътна и наведе глава.

— Простете, ваше височество, но…

— Да? — гласът на Ли Юан беше студен, заповеднически.